Робин Янг - Бунт

— В тези преговори проявихме пълно уважение към вас — каза той, насочвайки вниманието си към намръщените английски рицари. — Няма нужда от заплахи. Ние четиримата ви дадохме думата си, че ще се предадем на милостта на краля, но за да предотвратим по-нататъшно насилие, трябва да останем тук. Бунтовниците ще имат нужда от съветите ни. — Той разпери ръце, за да подчертае искреността си. — Това е в интерес на всички ни.

— Ако ни арестувате сега — добави Уишарт, — кълна се в Бога, че няма да можете да спрете този бунт.

Разговорът продължи да се протака по същия начин, както през цялата изминала седмица, преминала с гръмотевични бури, предвестници на месец юли, и непоносимо горещи дни, в които мъжете от шотландския лагер се хвърляха във водите на реката, за да се разхладят.

Робърт усети, че започва да губи нишката на разговора. Погледна към английския лагер, който се простираше по посока на морето. След него бреговата линия се издигаше в изсъхнали поля и рушащи се скали към Еър и Карик. Откакто на деветнадесет години беше посетил Търнбери, преди да замине за Англия, не бе стигал по близко до дома на детството си — единственото време, което беше прекарал в графството си, след като му бе прехвърлено на него. Сети се за Афраиг.

„Там има много страдание. Дойдох да разбера дали можем да възлагаме надежди на теб. Нашият господар.“

Сега поне, когато англичаните бяха заети тук с преговорите, те нямаше да тормозят хората му. Робърт погледна Клифорд, който продължаваше да говори. Хенри Пърси не сваляше очи от него. Заплахата в очите му го накара да се размърда на мястото си и отново да се върне към действителността.

Робърт запази мълчание през по-голямата част от преговорите, докато предишния ден потискащата жега и арогантността на Пърси му дойдоха в повече и като обвини лорда, че навлиза без позволение в земите му, той поиска да му бъдат изплатени компенсации. Пърси веднага реагира с ругатни и заплахи. Двамата се бяха изправили с ръце върху дръжките на мечовете, но Клифорд и Джеймс се намесиха и прекратиха спора. Робърт беше препуснал обратно към шотландския лагер пред Джеймс и другите, пришпорвайки коня си в бесен галоп, докато и двамата се запъхтяха и плувнаха в пот. През цялото време не го напускаше споменът как Пърси и Клифорд мъкнат Камъка на съдбата от олтара в Скун, а той ги придружава с изваден меч, за да ги отбранява.

— Оставаме в задънена улица — казваше уморено Джеймс. — Нека се върнем към разговорите утре.

— Не — рече Пърси и премести поглед от Робърт към лорд-стюарда. — Нашите началници в Бъруик очакват това да приключи, преди да изтече месецът. Така е наредил крал Едуард. Искам разговорите да приключат. Днес.

Робърт забеляза, че Джеймс се разтревожи. Разбра защо. Пърси и Клифорд можеха да бъдат принудени да ги задържат въпреки риска бунтът да продължи, за да изпълнят заповедите на Кресингам. Само благодарение на факта, че рицарите бяха сравнително неопитни командири, това още не се беше случило. Един ветеран като Джон де Варен или бащата на Хъмфри де Бун нямаше да се съобрази с доводите на Уишарт и щеше да го окове във вериги. Освен това нямаше да мине много време, преди да пристигнат съобщения, че Уолъс е предвождал една атака срещу Дънди. Тогава с тяхната игра щеше да бъде свършено.

Клифорд се изправи и даде знак на Хенри Пърси. Двамата се отдалечиха от масата, за да не бъдат чути. Дъглас погледна накриво празната си чаша, а Уишарт продължи внимателно да наблюдава англичаните. Когато рицарите се върнаха, Робърт забеляза ехидна усмивка на лицето на Пърси.

— Ще приемем предложенията ви за капитулация — каза Клифорд. — Но при известни условия. Ще останете тук под стража, за да принудите бунтовниците да прекратят насилието. Когато видим ясни доказателства за това, ще занесем новината в Бъруик заедно с хората, които сър Хю нареди да бъдат арестувани, най-вече лорд Дъглас и Уолъс. Земите ви ще бъдат конфискувани, докато крал Едуард не реши друго.

Джеймс кимна, но преди да успее да каже нещо, Клифорд вдигна ръка:

— В знак на добра воля, че ще спазите думата си, след като подпечатаме това споразумение, искаме един заложник.

— Кой? — попита Уишарт.

Пърси погледна към Робърт.

Като видя това, Джеймс веднага отговори:

— Не. Като граф откупът за сър Робърт е прекалено висок.

— Не него — каза рязко Пърси. — Дъщеря му. Знаем, че е напуснала с него Карлайл. Баща му ни каза. — Пърси присви доволен сините си очи. — Лордът на Анандейл ни разказа много неща — как ненавижда неверния си син и как иска да го види мъртъв.