Робин Янг - Бунт

Едуард мина покрай редиците мъже и жени, изпълнили галериите, за да стигне до края на коридора, където беше издигнат дървен подиум, толкова висок, че под него можеше да влезе ездач на кон. Върху украсената с алени флагове платформа чакаше архиепископът на Кентърбъри. При стъпалата на платформата кралската двойка спря. Въздухът се изпълни с дрънчене на юзди и пръхтене на коне.

Едуард изчака, преди да изкачи стъпалата на платформата, гледайки към Елинор. Тя му се усмихна под прозрачния воал. Той се обърна и изкачи сам стъпалата под свода на Уестминстърското абатство.

Колко дълго беше чакал този ден?

Предишната вечер беше прекарал последните си часове като обикновен смъртен, сам във великолепната стая в двореца, където издъхна баща му. Спалнята беше украсена с изрисувани върху стените сцени, най-ярките от които изобразяваха коронясването на Изповедника. В тази стая, заобиколен от лицата на отдавна починали мъже и от призрака на баща си, Едуард беше налегнат от спомени.

Смътно си спомни как като момче майка му беше обгърнала здраво раменете му, докато наблюдаваше как баща му отплава от Портсмът на път за Франция без него. Веднага след този спомен дойде образът на баща му в двореца, мълчалив и мрачен, докато го чакаше да замине в изгнание. Едуард си припомни и пристигането на рода Валънс и щедрите подаръци от земи и пари, с които ги обсипа баща му, които така разгневиха неговите английски големци. Спомни си нарастващите размирици в Уелс, протестите и стиснатите юмруци на бароните в парламента и как Хенри се беше свил пред нападките им. Спомни си кръстника си Симон де Монфор, надвесил се като харизматичен полубог над баща му, както и сгърчилото се от мъка лице на краля, когато беше научил за съюза на Едуард с неговия предател.

Постепенно спомените избледняха и остана само един — как баща му излиза, накуцвайки, през портите на манастира в Луис и как Монфор и хората му се усмихват ехидно на светлината на факлите като вълци, чиято плячка върви, без да подозира, право към тях. Те се блъскаха, нетърпеливи да видят унижението на краля: как се изправя смирен пред своя победител в гражданската война, Божият воин, човекът, поел кралството на Хенри, лишил го от властта му. Точно тогава повече от всеки друг път, дори и когато беше в изгнание в Гаскония под знамето на дракона и сред прогизналите от дъжда поля на Уелс, Едуард се беше уплашил истински, че няма да доживее да носи короната.

Доста време бе изминало до този ден.

Едуард приближи архиепископа, който го чакаше на платформата. Там, застанал под един слънчев лъч пред тълпата, той положи клетвата на коронацията. Гласът му проехтя, когато обеща да защитава църквата, да раздава правосъдие и да защитава правата на Короната.

Когато свърши, архиепископът го поведе през облаци тамян надолу по стъпалата на подиума към високия олтар. Там, под звучните гласове на хора, който мощно запя, мантията на Едуард беше свалена, разкривайки проста ленена риза под нея. Като пое купата с миро от епископа на Лондон, архиепископът пристъпи към помазването, което щеше да превърне Едуард от човек в крал. Архиепископът запя на латински и потопи пръст в мирото. Поколеба се с пръст пред гърдите на Едуард.

Едуард погледна надолу и разбра какво беше накарало архиепископа да спре. Точно над сърцето през отворената риза се виждаше сбръчканата кожа на грозна рана, нанесена от убиеца, изпратен от султан Байбарс да го убие.

Нападателят беше дошъл предрешен в жилището му в град Акра с подаръци и писмо от Кайро. Елинор беше при него, когато мъжът нанесе удара. Едуард отхвърли убиеца, блъсна го в стената и му нанесе няколко удара с юмрук, преди рицарите му да дръпнат назад човека и да го прободат. Едва когато Едуард се обърна, олюлявайки се, към Елинор и видя ужаса, изписан на лицето й, разбра, че е намушкан. Кинжалът, забит донякъде в гърдите му, не беше улучил сърцето, но това нямаше значение — оръжието на убиеца беше натопено в отрова. Когато падна на колене, останал без дъх, Елинор се беше втурнала към него. Нейната ръка измъкна кинжала и горещата му кръв се разля по гърдите. Последното нещо, което си спомняше, беше устата й, прилепена към зейналата рана и окървавените й устни, които се опитваха да изсмучат отровата. Когато дойде в съзнание, Елинор плачеше, цялата в кръв, в прегръдките на прислужницата си, а рицарите му наблюдаваха мрачно как един опитен арабски хирург зашива раната, карайки цялото му тяло да се разтърсва от болка.