Робин Янг - Бунт

Архиепископът протегна ръка и помаза с миро гърдите на Едуард. После отново взе стъкленицата със скъпоценното миро. Едуард коленичи, а хорът запя още по-мощно. Притвори очи, докато латинските думи звучаха над него, и усети хладното миро да се стича по главата му.

Помазването приключи и той се върна на подиума. От наблюдаващото множество се понесе мощна въздишка, когато той изкачи стъпалата вече като крал телом и духом, преобразен като самия Христос. Сега графовете, които носеха символите на кралската власт, пристъпиха напред, за да предадат на новия си крал атрибутите на кралството: златиста туника и мантия, Куртана и жезъла скиптър. Короната беше последна, с инкрустирани в нея рубини, сапфири и смарагди, големи като очи. Когато беше положена на главата му, Едуард се изправи сред възгласите на поданиците си.

Алилуя! Да живее кралят!

Мислено си представи как баща му върви, накуцвайки, към Симон де Монфор и разбунтувалите се барони.

Кълна се в Бога, че никога няма да сведа глава пред един враг. Те ще разберат това.

Ще го разберат.

Под продължаващите гръмки възгласи, които ехтяха из Уестминстърското абатство, той протегна ръка и вдигна короната от главата си. Минаха няколко секунди, но хвалебствията и възгласите постепенно стихнаха и хората се спогледаха, питайки се какво прави.

— Заставам пред вас като крал.

Думите му бяха посрещнати с ръкопляскания, но те бързо стихнаха, когато Едуард подаде короната на Джон де Варен, застанал на подиума заедно с другите големци.

Кралят се обърна към мнозинството.

— Заклевам се пред Бога и пред всички присъстващи тук, че няма да нося короната на това кралство, докато не възстановя земите, загубени от баща ми.

Тогава той беше твърдоглав, движен от амбиция. Едуард се съмняваше, че навремето по-старите барони, служили при баща му, го бяха приели на сериозно. По-вероятно бяха погледнали на това като на дръзка декларация, с която започва царуването си. Обаче през годините той им беше доказал, че възнамерява да извърши това, което каза, първо в Уелс и Ирландия, а после в Гаскония и Шотландия — земи, които баща му и кралете преди него бяха позволявали много пъти да бъдат оспорвани. Оставаше да бъде намерена само още една реликва, за която хората му претърсваха Ирландия надлъж и нашир, и властта му щеше да бъде пълна. Сега, след като имаше короната на Артур и Камъка на съдбата, не беше нужно да пази подробностите на пророчеството в рамките на ордена и през последните месеци духовниците му бяха заети да говорят сред народа за постиженията му. Поетите вече го обявяваха за спасителя на Британия, за един нов Артур, който ги отървава от злата участ, предсказана в пророчеството на Мерлин.

„О, Господи! Колко често Мерлин казва истината в пророчествата си!“ — беше написал хроникьорът Питър Лангтофт. „Сега всички островитяни са събрани в едно и Албани отново е обединен от атрибутите на кралската власт, а крал Едуард е обявен за негов сюзерен.“

Тук, на олтара пред гробницата на Изповедника, са тези атрибута. Куртана за Англия, короната на Артур за Уелс, а за Алба 6 6 Алба е старото наименование на Шотландия. — Бел.прев. — Камъкът на съдбата. Беше постигнал това, което си постави за цел да направи през годините на изгнание в Гаскония, когато беше посято семето на амбицията му. Обаче за представянето на камъка, тази най-знаменателна от церемониите, Едуард беше сам. Това трябваше да бъде велик ден за него и за Англия, но вместо да възхваляват името му, бароните го проклинаха.

Когато се завърна от Шотландия предишната година, погреба брат си Едмънд, чието тяло беше докарано от Гаскония, където войната продължаваше. Чрез сватбата на дъщеря си Бес за графа на Холандия беше сключил нов съюз, но той не беше достатъчен, за да му спечели войната. За това му трябваха пари. Едуард се беше обърнал първо към църквата, но новият архиепископ на Кентърбъри, непреклонният Робърт Уинчилси, му беше отказал. В отговор той беше обявил извън закона свещениците и беше изпратил кралските си рицари да конфискуват движимото им имущество, като си мислеше, че това ще ги накара да отстъпят, както го бяха правили преди. Обаче Уинчилси се беше оказал по-корав и беше подсилил решителността им с личния си пример, убеждавайки ги да издържат на строгите мерки на краля. През това време войната във Франция продължаваше. Войските на Едуард загубиха битката при Байон, давайки много жертви, една от които беше неговият получичо Уилям де Валънс. Могъщият граф на Пембрук беше един от най-твърдите му поддръжници още от времето, когато беше в изгнание в Гаскония, и смъртта му беше ужасен удар за Едуард, чиито съюзници станаха малко и намаляваха все повече. Голата истина за това стана очевидна в парламента в Солсбъри.