Робин Янг - Бунт

Прескачайки опънатите въжета на шатрите, графът мина покрай коне, чиито коняри вече им бяха дали сутрешната дажба. От лагерните огньове към все още тъмното небе се виеше дим, а из въздуха се носеше мирис на изгорели дърва, примесен с по-сладникавата миризма на овес и билки. Готвачите бяха станали час по-рано. Пред Варен от мъглата изникнаха очертанията на четири грамадни фигури. Той ги наближи доволен от усилената работа на майсторите, които бяха завършили сглобяването на съоръженията. Обсадните машини бяха периери, много по-леки от гигантските требучети. През дългата си кариера Варен ги беше виждал да се използват в други войни. Една тънка подвижна греда с прикрепена в примка единия край и четири висящи въжета в другия беше поставена върху високо дървено скеле. Требучетите действаха на принципа на противотежестта, докато периерите бяха задействани от хора. Мъжете теглеха надолу краищата на провисналите от гредата въжета и по този начин примката в другия край изхвърляше товара си — обикновено камък, изсечен по специален начин. Периерите бяха по-лесни за пренасяне и сглобяване, защото бяха по-малки и по-леки, но не бяха така ефикасни като требучетите, които можеха да изхвърлят камъни, тежки до сто и петдесет килограма, на повече от триста метра.

Един майстор, който забиваше гвоздей в дървеното скеле, погледна към показалия се от мъглата Варен.

— Сър! — поздрави той и се изправи. — До час машините ще бъдат готови.

Варен изсумтя, загледан в замъка. Земята се издигаше плавно към стените му, които почти не се виждаха в мъглата. Усети мирис на море и чу далечните крясъци на чайките, но не виждаше почти нищо.

— Ако тази мъгла не се вдигне, няма да виждаме целта.

Два часа по-късно изгряващото слънце прогони мъглата и доста преди обеда от нея бяха останали само няколко тънки ивици, които се носеха разпокъсани над стените на замъка Дънбар.

Когато първият камък удари стената, в небето се разлетяха птици. Чу се оглушителен трясък и се вдигна облак прах. Големият камък падна на земята сред дъжд от ситни камъчета, след което се отърколи надолу по тревистия склон под стените. Секунди по-късно го последваха още три. При всяко попадение от стената се откъртваха парчета камък и зидария.

Джон де Варен наблюдаваше как майсторите методично зареждат периерите и стрелят, а обслужващите машината хора теглят въжетата като клисари, биещи камбаните на църква. Гредите се извиваха и се изправяха една след друга и от примките камъните политаха към кацналия на скалата замък. В отговор от бойниците на крепостта започнаха да изпращат надолу стрели, но майсторите бяха издигнали дъсчена ограда и работеха около машините си зад нея. Когато камъните продължиха да се стоварват върху стените, оттам започнаха да се чуват викове. Варен забеляза през процепите за стрели движение на хора, но ако не предприемеха атака откъм портите, шотландците не можеха да направят нищо, за да попречат на обсадата. Те обаче имаха едно предимство: времето.

Някои от английските рицари нададоха радостни викове при първите удари, но взривовете от прах и зидария изглеждаха по-внушителни, отколкото бяха в действителност. Истината беше, и Варен я знаеше, че може да мине много време, докато една обсадна машина, дори требучет, отнесе достатъчно голямо парче от стените, за да могат атакуващите да влязат вътре. Крал Едуард искаше Дънбар да бъде превзет бързо, но Варен не беше сигурен дали щеше да стане лесно. По-бързият начин да се превземе замъкът беше някой да помогне отвътре, но това не изглеждаше много вероятно, тъй като той се държеше от войници на Черния Комън, който беше твърд привърженик на Балиол.

Погледът на Джон де Варен се спря на едрата фигура на Патрик от Дънбар, който стоеше наблизо. Графът наблюдаваше в мълчание с каменно лице как бомбардират замъка му. Без съмнение предалата го съпруга беше някъде вътре. Варен изпита известно съжаление към човека, замисляйки се за противоречивите чувства, които се борят в него, докато наблюдава как обсадните машини рушат дома му. Преди три години беше починала дъщерята на Варен. Тя беше кралица само няколко месеца, а съпруга на Джон Балиол — в продължение на десет години и му беше дала син и наследник. Единствената утеха, която Варен намираше в смъртта й, беше, че не доживя да види тази война. Замисли се дали граф Дънбар поне донякъде се надява обсадата да се провали. Ако успееше, жена му щеше да получи наказание наравно с останалите бунтовници. Варен се запита дали графът щеше да има куража за това или не.