Робин Янг - Бунт

Клепачите на Изобел потрепнаха и тя отвори очи. Зениците й започнаха да шарят насам-натам, преди погледът й да се спре на него. Промълви с мъка името му.

— Тук съм — прошепна той.

— Баща ми? — погледна встрани, а после пак се вторачи в него.

— Отидоха си — каза той и докосна челото й. Почувства с дланта си как гори. — Всичко свърши.

Изобел облиза потните си устни. Когато заговори отново, думите й едва се чуваха:

— Знам, че ти искаше сестра ми.

При тези думи Робърт се почувства така, като че ли някой го удари. Поклати глава, за да отрече, но тя продължи:

— Това няма значение. Ти беше мил съпруг. — Когато Робърт целуна ръката й, Изобел присви очи и от тях потекоха сълзи.

Дишането й стана по-учестено. Червеното петно се беше разпростряло върху по-голямата част от кърпата. Робърт усети как пръстите й се отпускат върху ръката му. Свещеникът се приближи и започна да реди шепнешком молитви, които изпълниха тишината. Робърт се наведе над леглото и сведе глава върху гърдите на жена си.

Остана дълго така, а после се отдръпна и отиде при акушерката. Протегна ръце и тя мълчаливо му подаде дъщеря му. Робърт притисна леко малкото телце към студената си броня, а силният плач отекна из стаята. Застанал до прозореца в душната стая, той погледна забуленото от дим небе и в паметта му изникна образът на майка му, която държеше една от сестрите му.

— Марджори — прошепна Робърт. — Ще те кръстя Марджори.

На една миля от река Туийд, отвъд изпочупените дъски от разбитите порти на Бъруик, чието прогнило дърво се беше оказало без значение за английската армия, група работници чакаха да започне работа. Под отбранителния насип на града имаше тесен ров, осеян с останки от оградата. По бреговете му се бяха наредили мъже с кирки и лопати в ръце, които кашляха и подсмърчаха заради влажния въздух. Нямаха търпение да започнат работа, за да прогонят студа от мускулите си, но първо трябваше да се състои церемонията.

Между редиците им се движеше крал Едуард с тежък плащ от златист брокат. По-висок от повечето наблюдаващи го работници, той се извисяваше над четвъртитата фигура на Хю Кресингам, който се мъчеше да не изостава. Лакомията беше утроила гушите под брадичката на кралския чиновник и месестото му лице беше бледо и лъскаво като топяща се лой. Миризмата, която идваше от него, беше като от развалено месо и Едуард ускори ход, оставяйки дебелия чиновник да се клати като патица и да пуфти зад него. Вече беше решил — когато се върне в Англия, Кресингам да остане тук, в Шотландия, като негов ковчежник. Човекът беше способен чиновник, но присъствието му никак не беше приятно.

— Тук, милорд! — рече задъхан Кресингам и поведе краля към една ръчна количка, поставена на ръба на рова. Беше пълна с черна пръст. — Пристигнахме.

Едуард пое дълбоко влажния въздух и се отправи бързо към количката, като нямаше търпение да се върне към правенето на планове сред удобствата, които предлагаше замъкът. Това беше една от малкото сгради, останали незасегнати от атаката. Дори и сега над руините на Бъруик във въздуха се усещаше острият мирис на дим, а пожарите осветяваха нощта и се виждаха от мили разстояние, докато априлските дъждове превърнаха пламъците в стълбове пушек, разстлали се над града като задушливи облаци.

След като английската войска премина през укрепленията на града, клането продължи два дни. Едва когато бяха избити над седем хиляди души, Едуард даде заповед на хората си да престанат да убиват. Подир капитулацията на града бяха взети само шепа пленници, сред които и командирът на гарнизона Уилям Дъглас, буен мъж, подобен на бик, който беснееше и ругаеше по повод избиването на гражданите на Бъруик и проклинаше Едуард и войниците му да вървят в ада, дори когато го влачеха към тъмницата на замъка. За мъртвите бяха изкопани общи гробове, но дълбоките ями не успяха да поберат всички. Останалите бяха откарани с каруци до реката и хвърлени в нея. На оцелелите жени и деца беше разрешено да напуснат само с дрехите на гърба си. Нищо повече. Те се изнизаха на дълги върволици през разбитите порти, пребледнели и мълчаливи. Едуард ги наблюдаваше от крепостната стена на замъка, без да изпитва съжаление. Жителите на Бъруик, които се бяха подигравали на него и рицарите му иззад проядената си от червеи дървена ограда, щяха да помогнат на останалата част от Шотландия да научи един ценен урок. Сега, когато щяха да разберат цената на бунта, решителността на шотландците щеше да бъде два пъти по-слаба и той щеше да ги побеждава два пъти по-бързо. А най-много от всичко Едуард искаше войната да свърши бързо.