Робин Янг - Бунт

Робърт седна на крепостната стена. Пресуши последните остатъци от виното в меха и притвори очи срещу следобедното слънце. Гърлото му гореше от дима и праха из въздуха, а отстрани на главата имаше порезна рана, която не преставаше да кърви. Не си спомняше кога я беше получил. Другите празнуваха около него. Гласовете им бяха изпълнени с облекчение, но той не можеше да си наложи да се присъедини към тях. Днес беше само първото сражение. Сега Карлайл беше един остров сред море от вражески войници. Нямаше сигурност нито на север, нито на юг. Баща му беше уверен, че крал Едуард ще спечели тази война и ще им върне земите, но мисълта за тази победа безпокоеше Робърт. Преди няколко дни беше дочул баща му да казва на един от рицарите си, че кралят възнамерявал да свали от трона предателя Балиол. В тона на лорда ясно личаха очакванията му за трона, който трябва да бъде зает. Но нито веднъж не спомена за Робърт, който беше наследил от дядо си това право.

— Сър!

Робърт се обърна, когато Кристофър Ситън приклекна до него. Русокосият оръженосец, чието лице беше зацапано, му подаде меча, който беше носил по време на обсадата.

— Ето ви меча, сър.

Робърт взе оръжието и в този момент в паметта му изплува ясно споменът за дядо му, който наблюдаваше как графът на Мар го запасва с него в деня, когато беше посветен за рицар. Черните очи на стария лорд искряха от гордост. Този спомен накара Робърт силно да усети загубата не само на човека, но и на времето, когато нещата бяха ясни и той беше уверен в собствения си път. Сега, накъдето и да се обърнеше, пътят беше неясен и тъмен. Чувстваше, че брат му имаше право онази сутрин, когато каза, че дядо им не би се сражавал срещу Шотландия. Но какво би могъл да направи старият човек, ако се изправеше пред такова ужасно положение, това никой не можеше да каже.

— Искам да ви благодаря, сър Робърт — каза Кристофър с грубия си, северноанглийски акцент. — Ако не ме бяхте съборили… — Оръженосецът погледна ръцете си, които бяха ожулени и кървяха от вдигането на тежките чували през стените. — Дължа ви живота си — рече накрая той.

Робърт тъкмо се канеше да му каже, че не бе направил нищо особено, защото не искаше да приеме някаква по-тържествена клетва от младежа, когато чу, че брат му го вика. Погледна улицата долу и видя Едуард. С него беше Катрин. Виждайки слугинята, Робърт се изправи. Тревогата за жена му, която беше потиснал по време на суматохата около обсадата, отново го завладя. Остави Кристофър на пътеката и побърза да слезе от кулата.

— Как е тя? — провикна се той, докато вървеше към Катрин. — Как е жена ми? Роди ли се бебето?

Катрин дишаше тежко, но успя да отговори:

— Момиче, сър Робърт. Лейди Изобел има момиче.

При тези думи на лицето на Робърт се появи широка усмивка и той се засмя въпреки умората. Едуард също се усмихваше. Обаче лицето на Катрин остана напрегнато. Тя поклати глава и го погледна уплашено. Веселото настроение на Робърт изчезна.

— Какво има?

— Трябва да отидете при нея, сър.

Робърт се вгледа в сериозното й лице, а после се обърна към брат си.

— Върви — каза му Едуард, — аз ще остана при портите.

Без да чака друга подкана, Робърт изтича до мястото, където беше завързан Хънтър. Метна се на коня и препусна в галоп към замъка на хълма, чиито стени аленееха, осветени от следобедното слънце.

Мина в лек галоп нагоре през улиците, покрай групи ликуващи хора, покрай една бавно движеща се каруца, натоварена догоре с мъртъвци, покрай верига мъже, които си подаваха ведра с вода, за да гасят горящите сгради близо до замъка.

Пламъците, погълнали винарната, продължаваха да се гърчат нагоре към тъмното небе.

Във вътрешния двор на замъка беше сравнително спокойно. Повечето мъже все още бяха долу при крепостните стени. Робърт скочи от коня и викна на един минаващ наблизо войник да поеме юздите. Изкачи тичешком стъпалата и влезе в сумрака на кулата. Усещаше как бронята му натежа като олово. Докато изкачваше стълбите към покоите, отредени за него и жена му, чу отгоре продължителен плач.

Робърт влезе в стаята и се стресна от горещината вътре и силната миризма на кръв. На леглото, сред изцапани постелки, лежеше Изобел. До нея беше коленичил свещеник с кръст в ръка. Край прозореца акушерката държеше в ръцете си вързоп. Плачът идваше от него. Робърт отиде при жена си и хвърли сърдит поглед на свещеника, който се изправи и отстъпи назад.

Лицето на Изобел беше потно. Потта лъщеше и по врата и раменете й. По време на бременността беше останала слаба, само коремът й се беше издул. Между краката й беше сложена сгъната кърпа, с червено петно по средата, което се разширяваше. Нощницата и ръцете й бяха изцапани с кръв. Робърт коленичи непохватно, облечен в бронята, свали железните си ръкавици и хвана окървавената й ръка.