Робин Янг - Бунт

Войниците извадиха мечовете си от ножниците и започнаха да удрят с плоската страна по щитовете си.

Робърт се обърна към Катрин. Слугинята беше запушила ушите си с ръце.

— Погрижи се жена ми да има всичко, от което се нуждае! — извика той, докато думкането на мечовете продължаваше да цепи въздуха. — Ще дойда, когато мога.

Над Карлайл, последния град в Англия, се зазоряваше. Във въздуха над тълпата отвъд стените беше надвиснала димна завеса. В студената светлина на настъпващото утро се виждаха запалените в ями огньове, от които войници палеха факли и ги носеха през рова, ограждащ крепостта, към североизточната порта. Там тълпа мъже, вдигнали щитове над главите си, правеха заслон, под който войниците носеха горящите факли. Следваха ги други войници, нарамили бали със слама. Защитниците изпълваха тясната пътека, минаваща покрай крепостните стени, и се пазеха от стрелите, изстрелвани от бреговете на рова. Погледнати отгоре, щитовете бяха хаос от цветове, които при движението на хората отдолу се надигаха и спускаха като развълнувано море. Опрели лица в бойниците, мъжете на Карлайл наблюдаваха как войниците с факлите продължават да изчезват под прикритието. През процепите между щитовете се процеждаше дим чак до портите в подножието на кулата.

Робърт издаваше заповеди. От викане гласът му вече беше прегракнал, а обсадата едва започваше. Първоначалното подреждане на войниците му по продължение на пътеката покрай стените бе преминало в пълно безредие. Роговете на противника непрекъснато свиреха, а изстрелваните стрели тракаха по стените или прелитаха над тях, за да паднат долу из улиците. Баща му го беше поставил да командва отбраната на североизточната порта заедно с брат му и войниците от Карик. Подсилени от хора от Карлайл, те бяха група от двадесет и петима рицари и над два пъти повече оръженосци и пеши войници. В Уелс Робърт беше командвал само няколко души и сега скоро разбра колко трудно е да държи под контрол такава голяма група. Трудността идваше и от това, че мъжете от Карик бяха от много дълго време васали на баща му. А той беше прекарал само няколко месеца в графството си, преди да замине на Англия, и много от тях го помнеха повече като момче в Търнбери, отколкото като техен лорд. Когато на разсъмване Робърт събра тези ветерани с белези от рани, получени в други войни, той усети, че слушат заповедите му по-скоро по задължение, отколкото от уважение. Но нямаше време да разсъждава, защото врагът настъпваше и изпълваше полята наоколо.

Робърт наблюдаваше неговото приближаване в мълчание, загледан в знамената на Мар, Рос, Ленокс, Стратърн, Атъл и Ментийт, които следваха черното знаме с три бели житни класа — герба на Черния Комън, който беше заграбил семейните му земи. Ментийт, някога техен съюзник, беше наследен от червенокосия му син. Робърт си го спомняше от събирането в Търнбери, седнал срещу него на масата на баща му. Кой би помислил, че сега ще гледа от стените на един английски град него или буйния Джон от Атъл — неговия шурей? Ала на Робърт му беше най-трудно да гледа знамето на Мар. Граф Доналд беше един от най-близките другари на дядо му и тъкмо мечът на графа беше положен на рамото му в деня, когато беше посветен за рицар. Беше женен за дъщерята на Мар, а сестра му Кристин се беше омъжила за сина и наследника на графа. Беше немислимо този възрастен мъж, когото той много обичаше, да иска неговото унищожение. Обаче истината можеше да се види в знамето, осветено от огньовете. Дядо му сигурно се обръща в гроба.

Когато врагът се разгърна и се отправи към другите градски порти, Робърт беше изправен срещу около седемстотин души под знамената на Бъчан, Мар и Рос. Сред техните редици се забелязваше и гербът на Червените Комъни, носен от сина на лорда на Баденох, който съвсем неотдавна се беше оженил за сестрата на Еймър де Валънс. Джон-младши, който беше оцелял във войната в Гаскония, беше изоставил крал Едуард, за да се бие заедно с баща си срещу Англия. Въпреки мъката, която изпитваше, когато виждаше срещу себе си толкова много бивши съюзници, на Робърт му се струваше, че шотландската войска няма да може да направи кой знае какво, защото нямаше обсадни машини, с които да разбие стените. Но когато войниците дойдоха със заслона от щитове и огъня, спокойствието на войниците му прерасна в тревога.

Димът беше най-гъст пред портата, където войниците бяха подпалили балите със слама, пренесена през моста. Робърт извика на войниците си да продължат да стрелят. Загледан в летящите надолу стрели, той изруга, когато забеляза, че повечето се забиват безобидно в щитовете сред вече забитите в тях остриета. Видя един щит да се навежда на една страна, когато мъжът, който го държеше, беше ударен в рамото, обаче празнината моментално беше запълнена. Робърт преглътна с мъка, защото димът дразнеше гърлото му. От върха на кулата изсипаха вода, но по-голямата част от нея се разля по повърхността на щитовете. Трябваше да пробият този заслон, ако искаха да се доберат до хората и до запаления от тях огън.