Робин Янг - Бунт

— Направете път! — провикна се Едуард, яздейки по осветената от огньовете широка улица до пазарния площад. — Направете път за графа на Карик! Направете път за хората на губернатора!

Стигнаха пазара, гъмжащ от домашни животни, и свиха по улицата, която водеше към североизточните стени. Там, над пътя за Шотландия, се извисяваше кулата на портата. Сега нестройният звън на камбаната й се чуваше по-силно. Когато наближиха, Робърт забеляза няколко мъже да разтоварват от една каруца кошове със стрели и чували с пясък. Той спря Хънтър и слезе от него, оставяйки го на рицарите. Квадратната кула се издигаше над коридор между два сводести отвора. Портите в дъното на коридора бяха затворени и там имаше струпани хора, които заковаваха греди напреки на портата. Робърт, следван от брат си, влезе сред шума от ударите на чуковете, които отекваха в тясното пространство. Двамата минаха бързо покрай караулното помещение на приземния етаж и се отправиха нагоре по неравните стъпала към втория, където един отвор водеше към градските стени.

На пътеката имаше трима мъже, чиито дрехи се развяваха от вятъра. Обърнаха се при появата на Робърт и Едуард. Една димяща факла осветяваше тревожните им лица.

— Слава на Бога! — поздрави ги един от тях, който беше капитанът, и се приближи до Робърт. Под туниката си носеше ризница, а в ръката държеше шлем. Силният акцент на английския му наподобяваше много този на хората от Анандейл, който се намираше на по-малко от десет мили отвъд рушащата се римска стена и измамните кални равнини при Солуей Фърт. Монотонният звън на камбаната принуди капитана да повиши глас:

— Тъкмо се канех да изпратя един от хората си в крепостта.

— Чухме тревогата от английската порта — каза Робърт. — Какво има?

— Том го видя пръв — каза капитанът и кимна към един от стражите, чието мрачно лице едва се виждаше под шлема с формата на шапка.

Том посочи през един отвор за изстрелване на стрели.

— Ето там, сър. Вижте сам.

Робърт прекоси пътеката и застана до него, за да погледне. Усети в дъха на стража мирис на варено месо.

Далече долу, във водата в рова, ограждащ града, се отразяваха светлините на факлите по крепостните стени. По-нататък над земята се спускаше мрак. Робърт различи призрачната река Идън и очертанията на далечните хълмове — само толкова.

— Нищо не мога да видя.

— Погледнете по на север — настоя стражът и се намръщи, като забеляза, че бързо носещите се облаци закриват луната.

Робърт усети, че една песъчинка от стената му влезе в окото, докато се взираше на север. Над него звънът на камбаната продължаваше да отеква в нощта. Дълго време не забеляза нищо, но после луната изплува отново иззад облаците. Когато бледата й светлина освети земите наоколо, Робърт забеляза нещо, което приличаше на дълга, тясна река, която блести в далечината. Обаче той знаеше, че там, накъдето гледа, няма река. Не беше вода, отразяваща лунната светлина, а метал — върхове на пики и шлемове, щитове и брони. Усети как стомахът го присви. При вида на настъпващата войска онази частица от него, която през цялата тревожна есен и през зимата, а дори и през бурните последни месеци се беше надявала, че тази работа би могла да намери разрешение, изчезна.

— Ела — обърна се рязко към Едуард, — трябва да кажем на татко.

— Какви са заповедите на губернатора? — попита английският капитан зад него.

— Ще ти се каже, както и на останалите — отвърна Робърт и закрачи бързо по алеята.

— Това не може да бъде! — рече Едуард и хвана ръката на Робърт, когато излязоха от кулата и се отправиха към конете. — Граф Доналд? И Атъл?

— Току-що видяхме истината с очите си — отсече Робърт.

— Твоят свекър идва, за да изравни този град със земята! — Едуард посочи замъка, който се червенееше в далечината. — Дъщеря му носи детето ти в утробата си! Как се стигна до това?

— Знаеш как. Причината са Комъните.

— Тези хора не са само наши съотечественици. Те са ни роднини. Би трябвало да се бием рамо до рамо с тях.

Робърт срещна погледа на брат си. Знаеше как се чувства Едуард. Усещането да си разкъсван на две му беше познато. Обаче те бяха взели решението си в навечерието на тази война, колкото и непоносимо да беше, и сега трябваше да се изправят лице в лице пред последиците.

— Ти чу същите съобщения, каквито чух и аз — каза рязко той на брат си. — Онези мъже там, между които са свекърът ми и Джон от Атъл, изпепелиха земите ни. Вече не са ни нито другари, нито роднини. Те са наши врагове. Би ли застанал до тях сега?