Робин Янг - Бунт

— Трябва да има и друг начин, вместо дванадесет мъже да управляват вместо един!

— Те няма да те заменят, а само ще те съветват. — Скулите по лицето на Комън се изпънаха. — Мъжете на кралството дойдоха тук тази вечер с тази цел. Четирима графове, четирима епископи, четирима барони. Не можеш да ни отхвърлиш.

— А ако го направя? Какво ще стане тогава, братко? — В избледняващата червеникава светлина лицето на Балиол изглеждаше измъчено. — Ще накараш да ме убият, както постъпи с внучката на предшественика ми, така ли?

Комън се огледа наоколо, когато думите на Балиол отекнаха в настъпващата вечер.

— Внимавай, милорд! — рече тихо той. — Не бях единствен в този заговор. — Гласът му се промени и стана по-мек: — В дните, които ще дойдат оттук нататък, ти не можеш да бъдеш единственият ни глас. — Когато кралят погледна встрани, Комън застана пред него: — Ти пак ще бъдеш крал, Джон, но ще бъдеш насочван от съвета. Остави ги те да се оправят с крал Едуард. Щом сигурността на Шотландия бъде гарантирана, може би повече няма да има нужда от такова насочване.

— И кога ще стане това? — Балиол разбираше, че е загубил. Казваше му го собственият му глас, уморен и слаб.

Комън постави длани върху каменния парапет и погледна към блатистите равнини, които се простираха след скалата, където бе издигнат замъкът, около който се беше скупчил град Стърлинг.

— Това ще зависи от действията на Едуард, когато разбере, че сме сключили военен съюз с врага му. Тогава той може да отстъпи и да върне свободите ни. Войните в Уелс и Гаскония сигурно му струват скъпо. Една нова война ще е последното нещо, което ще иска.

— А ако не отстъпи?

Комън замълча за момент, но когато заговори, тонът му беше решителен:

— Тогава ще е нужно повече време.

— Крал Филип ще ни подкрепи ли с войска?

— Въз основа на първоначалните ни разговори предполагам, че ще ни подкрепи.

Кралят видя как последните лъчи на слънцето изчезнаха зад планините. Когато светлината се скри, Балиол се обърна към шурея си:

— Тогава ела да приключим с това.

Денят преваляше, когато Робърт и Едуард, придружени от свитата им, преминаха границата. След като получи разрешението на краля да напусне Уестминстър, Робърт загуби повече време, отколкото беше очаквал, за да сложи работите си в ред. След почти две седмици път последната отсечка от пътуването им се беше оказала най-дългата. Бяха заобиколили стените на Карлайл, последния английски град, и от няколко часа яздеха в напрегнато мълчание, съсредоточени върху целта на пътуването си, примамливо близка отвъд самотните блата на Солуей Фърт.

Робърт изпитваше странно усещане, завръщайки се на родна земя след много месеци отсъствие, не толкова защото тя, изглежда, изобщо не се беше променила, а защото той се чувстваше променен и телом, и духом. Беше заминал като деветнадесетгодишен младеж, а се връщаше мъж на двадесет и една години, участвал в кървава война. Ползваше се с благоволението на краля и имаше влиятелни приятели в Англия. Неразделно от чувството за завръщането си у дома беше и желанието да поговори с дядо си за всичко, което се беше случило през двегодишното му отсъствие. Вече беше решил да каже на стария човек за посвещаването му в ордена на Рицарите на Дракона и за клетвата за вярност пред крал Едуард. Не се съмняваше, че дядо му ще му каже дали решенията, които беше взел, са правилни. Заедно с тези мисли Робърт се чувстваше все по-изнервен от перспективата за женитбата, заради която го повикаха у дома. Надяваше се да е готов за тази нова промяна. Ева безспорно беше красива, но дали щеше да бъде добра съпруга? Дали щеше да бъде подходяща майка за децата му? Тази мисъл го накара да се почувства още по-неспокоен и той я прогони от главата си, докато следваха познатия път, виещ се между заоблените хълмове на Анандейл към Лохмейбън.

В розовеещата вечер стигнаха покрайнините на града. При вида на каменната кула, която се издигаше от насипа, Робърт усети как сърцето му подскочи. Обърна се да погледне брат си и видя същото вълнение, обзело и него. Подкараха уморените си коне в тръс и заедно с оръженосците минаха през града към портите на замъка. От един комин отвъд крепостната стена се виеше дим. Робърт се запита дали някой от братята или сестрите му е там. Колкото повече наближаваше Шотландия, толкова повече се улавяше, че мисли за радостния смях на Нийл и упоритото мълчание на Томас, за плахата нежност на Кристин, за необуздаността на Мери и дори за любовта към книгите на Александър. Всички му липсваха, но никой не му липсваше така, както дядо му.