Робин Янг - Бунт

Робърт не познаваше навъсените лица на мъжете при портите, но стражите ги пропуснаха веднага щом каза името си.

Във вътрешния двор цареше тишина. Срещу тях кулата се извисяваше на фона на небето.

— Няма знаме — прошепна той.

— Какво?

— Знамето на дядо не е издигнато на кулата. Прав си. Може да не е тук. — Робърт се почувства разочарован. Щом получи писмото на дядо си в Уестминстър, беше изпратил един от оръженосците си напред, за да съобщи на стария човек, че до месец ще се върнат у дома. Сега се запита дали нещо не беше забавило пратеника му и писмото, защото не се съмняваше, че дядо му не би тръгнал нанякъде, ако знае, че скоро ще пристигнат. Робърт се обърна, като чу да се отваря врата в една от сградите. Когато оттам излезе млада жена с ведро в ръка, той я поздрави.

— Къде е лордът на Анандейл?

Слугинята спря и погледна групата уморени мъже.

— Той очаква ли ви, сър?

— Не, но ще ме приеме.

Слугинята притисна нервно ведрото до гърдите си.

— Каза ни, че няма да приема повече посетители, сър.

Робърт усети, че започва да се ядосва. Беше изморен от дългото пътуване и нямаше търпение да види дядо си. Тишината в двора и непознатите слуги започнаха да го тревожат. Случило ли се беше нещо в негово отсъствие?

— Аз съм сър Робърт Брус, графът на Карик. Неговият внук — каза той на жената. — Както казах, той ще ме приеме.

Очите й се разшириха, но тя стана дори по-нерешителна.

— Сър… — започна жената.

— Кажи ми къде е лордът!

— Той е мъртъв.

Студеният глас го преряза като нож и Робърт рязко се обърна.

Видя баща си, застанал на входа на централната жилищна сграда. Едрата му фигура в черно закриваше отвора. Суровото му лице изглеждаше остаряло, прорязано от дълбоки бръчки и неприязън. Косата му беше твърда, прошарена от бели косми. След като изненадата от тази поява премина, думите на баща му стигнаха до съзнанието му.

— Мъртъв? — Думата едва се отрони от устата му.

— Дядо ти почина през март. Аз се върнах от Норвегия да поема именията. — Студените сини очи на Брус се прехвърлиха от Робърт към Едуард, а оттам — на техните придружители и върху конете. Погледът му се спря на Хънтър и той сбърчи вежди.

Робърт усети само смътна болка от безразличието на баща си, нещо като убождане с игла, едновременно със силната скръб, която го обзе заради смъртта на дядо му. Представи си сбръчканото лице с побелялата, подобна на лъвска грива коса, ястребовите очи. До него Едуард поздрави с дрезгав глас баща им. Робърт не можеше да проговори. Думите заседнаха в гърлото му. Натежали от скръб, те се бяха превърнали в раздути, неразбираеми звуци. Чувстваше как се мъчат да се освободят. С голямо усилие успя да промълви:

— Трябва да се измия. — Обърна се да върви, решен да не показва скръбта пред баща си. Не можеше да понесе солта на пренебрежението да бъде втрита в отворената му рана.

— За това ще има време по-късно — каза рязко баща му. — Първо трябва да се срещнеш с един човек. Когато получих съобщението за завръщането ти, изпратих писмо на граф Доналд. Той пристигна миналата седмица, за да доуточним уговорките му с дядо ти. Сега, когато си тук, женитбата ще стане възможно най-скоро.

Брус се обърна към главната сграда и Робърт видя друга фигура, изправена на входа. Когато баща му й кимна, жената пристъпи напред и факлата освети изпитото й лице. Изглеждаше твърде слаба в простата зелена рокля, обгърнала нервно раменете си с ръце, докато се приближаваше. Тъмнокестенявата й коса беше сплетена и прикрепена стегнато върху главата с игли, от което лицето й изглеждаше още по-изопнато и слабо. Не беше Ева. Беше по-малката й сестра. Робърт не можеше да си спомни името й. Вгледа се с безразличие в нея.

— Това е Изобел — каза баща му. — Твоята годеница.

Есента на 1295 година започна с тъмно небе, изпълнено с буреносни облаци, и с биенето на барабани. Вещаещи гибел и разорение знамения — идващи от дете, родено с две глави, до рибар, който твърдеше, че видял духа на крал Александър да витае над скалите близо до Кингхорн и да сочи с призрачната си ръка към Единбург.

Из градовете и селата на Шотландия бързо се разпространи вестта, че Джон Балиол е заменен от новия Съвет на дванадесетте. Хората разговаряха разтревожени и се питаха какво ще стане. Някои бяха доволни от промяната, тъй като обвиняваха краля, че слабостта му е станала причина за предаването на свободите на Шотландия в ръцете на крал Едуард, и вярваха, че създаденият Съвет ще възстанови правата им. Много повече хора обаче се тревожеха заради кървавото завладяване на Уелс от Едуард. Носеха се слухове, че дванадесетте изпратили делегация до крал Филип, която да се опита да сключи военен съюз с врага на Англия, и всички със затаен дъх чакаха наближаването на новата година.