Робин Янг - Бунт

Застанал между Хъмфри де Бун и Ралф де Монтърмър, Робърт почувства, че някой го гледа. Обърна се към наредилите се мъже и срещна погледа на Еймър де Валънс. След като се бяха завърнали от Ангълси, охлузванията по лицето на рицаря бяха заздравели, но на бузата му продължаваше да се вижда белегът от раната, получена по време на войната. Робърт забеляза, че счупените му в боя два зъба бяха заменени с други. Поставени в празнините, те бяха прикрепени към собствените му зъби с тънки сребърни нишки, заради които той като че ли постоянно се усмихваше със странна, лъскава усмивка. Робърт се запита откъде рицарят се беше сдобил с новите си зъби. Еймър продължи да го гледа още известно време, а после извърна глава и насочи поглед към краля. Робърт не го беше виждал от месеци. След падането на Ангълси много благородници бяха освободени от службата при краля, беше им позволено да се завърнат в именията си и Еймър беше отишъл с баща си в Пембрук. От злобния му поглед стана ясно, че времето не беше намалило омразата му. Робърт не изпитваше ни най-малко съжаление за боя, който му нанесе, но и предполагаше, че един ден той може да се опита да си отмъсти. Дори сега злорадстваше, като си спомни как беше стоварвал юмруците си в лицето на Еймър — лице, което се беше присмивало на сполетелите го беди, лице, което искаше да му причини болка и да го унижи. Копелето си го беше заслужило. Би го направил отново, без да му мигне окото.

Когато крал Едуард напусна острова, а работата по новата крепост Бомарис вече беше започнала, Робърт остана в оредялата му компания. Беше с краля, докато пътуваха първо до Карнарвън, за да видят плановете за възстановяването му, след това на юг, преминавайки през запустели крайбрежни градове и пристанища, блъскани от морските вълни, после покрай страховитите кралски крепости при Крисиет и Харлех. Мадог ап Луелин беше хвърлен окован във вериги в Тауър, осъден на доживотен затвор. След кървавата екзекуция на брат му духът на уелския бунтовник се сломи и отчаянието му символизираше състоянието на цялата страна, на която той беше принц за съвсем кратко време.

Във всяко селище Едуард приемаше официалната капитулация на уелсците, както и клетвите им за вярност. Навсякъде, където отиде през май и юни, короната на Артур беше с него като символ на върховната му власт. Лишени от принца си и скърбящи за загубата на толкова много хора, уелсците бяха смирени и уплашени. Обаче Едуард, който само преди седмици направи на парчета по-малкия брат на Мадог, сега прояви снизхождение и създаде съвет от правници, които да изслушват оплакванията на уелсците от неговите арогантни чиновници, оплаквания, довели в най-голяма степен до бунта. Той дори позволи на много бунтовници да се завърнат при семействата си, без да бъдат наказани. Робърт, изненадан от тази проява на снизходителност и готовност да се прощава, скоро разбра какво я беше предизвикало. Едуард желаеше уелсците да са доволни от управлението му, защото иска да изпълняват задълженията си и да му плащат данъци, да служат във войните и да не вдигат нови бунтове.

Въпреки успеха на краля в Уелс през лятото той имаше доста грижи. С разтопяването на снеговете и настъпването на пролетта започнаха да пристигат съобщения от Англия. Първоначалните новини, че хората на Едуард в Гаскония отнели три главни града на французите, бяха добре дошли, но когато от последвалите сведения се разбра, че оттогава няма напредък, кралят започна да изпада в мрачно настроение. Двете войни заедно с огромните разходи за построяването на Бомарис и възстановяването на Карнарвън бяха опразнили застрашително съкровищницата му. При завръщането им в Лондон Робърт дочу много разговори, в които бароните се питаха кога кралят ще започне да иска от тях повече пари.

Обаче днес в Уестминстър тези тревожни гласове не се чуваха. Цялото внимание на мъжете беше съсредоточено върху краля и олтара пред гробницата на Изповедника.

На олтара, покрит със сукно в червено и златисто, имаше три предмета. Единият беше меч. Куртана — беше прошепнал Хъмфри, когато го донесоха в параклиса. Мечът, който някога е бил носен от светеца, чиито мощи лежаха в златната костница, беше с тъп връх. Изнасяха го на всяка коронация от 1066 година насам, когато Завоевателя беше коронясан за крал на Англия. Хъмфри повтори един ред от Последното пророчество, докато с Робърт наблюдаваха как един свещеник го внася.

„Мечът на светец, носен от крале, пречупен от състрадание.“