Сара Уотърс - Крадлата

– Много добре, умнико.

Момчетата не отговориха.

Фил попита, без да се обръща към някого:

– Влезе отзад, нали? – Едно от момчетата се изсмя.

Тези момчета смятаха мъжете като Господина за педерасти.

Джон също се изсмя, но по-силно от останалите. Господина го погледна.

– Здрасти, кърлежче – каза. – Да не си паднал от маймунката си?

Бузите на Джон бяха толкова бледи, че всички го смятаха за италианец. След като чу думите на Господина, той си докосна носа с пръст.

– Можете да ме целунете по задника – отвърна.

– Може ли? – попита Господина и се усмихна. Намигна на Дейнти, а тя наведе бързо глава. – Здрасти, чаровнице – поздрави я той. После се надвеси над Чарли Уаг и го дръпна за ушите. – Здравей, гангстер. Къде са полицаите? А? Къде са полицаите? Изпъди ги! – Чарли Уаг полудя. – Добро момче – каза Господина, докато се изправяше и махаше космите от себе си. – Добро момче. Хайде стига.

После се приближи до стола на мисис Съксби и застана до него.

– Здравейте, мисис С.

Бебето вече си беше получило дозата от джина и беше притихнало, след като се беше наплакало. Мисис Съксби протегна ръка. Господина я хвана и я целуна – първо по кокалчетата, а после по върховете на пръстите. Мисис Съксби каза:

– Стани от стола, Джон, за да седне Господина.

За миг Джон заприлича на буреносен облак, а после се премести на столчето на Дейнти. Господина седна и протегна крака към огъня. Беше висок и краката му бяха дълги. Беше на двайсет и седем – двайсет и осем години. До него Джон изглеждаше на не повече от шест.

Мисис Съксби задържа погледа си върху Господина, докато той се прозяваше и си търкаше лицето. После срещна очите ѝ и се усмихна.

– Е, хубаво – каза. – Как върви търговията?

– Добре, не можем да се оплачем – отвърна тя. Бебето лежеше спокойно, а тя го потупваше така, както понякога потупваше мен. Господина кимна.

– А това мъниче – продължи той – е дадено за отглеждане или е част от семейството?

– Дадено е за отглеждане, разбира се – отвърна тя.

– Мъжко мъниче или женско мъниче?

– Мъжко е, да са му живи и здрави венците! Още едно нещастно дете без майка, което ще трябва да откърмя.

Господина се наведе към нея.

– Щастливец! – каза, а после намигна.

– Ах! – изкрещя мисис Съксби и поруменя като роза. – Нахалник такъв!

Педераст или не, той определено можеше да накара една жена да се изчерви.

Наричахме го Господина, защото наистина беше джентълмен – казваше, че е завършил училище за истински джентълмени и че има баща, майка и сестра, всичките богаташи, чиито сърца за малко не бе разбил. Някога имал пари, но ги проиграл на комар и баща му се заканил, че повече няма да му даде и пени от семейното богатство, ето защо му се наложило да се сдобива с пари по най-стария и сигурен начин – чрез кражби и измами. Този живот толкова му прилягаше, че всички смятахме, че в потеклото му има лоша кръв, която се е проявила у него.

Когато поискаше, можеше да бъде добър художник; известно време рисува фалшификати в Париж, а след като тази работа се провали, прекара, мисля, една година, превеждайки френски книги на английски или английски книги на френски, без значение точно какви, като ги променяше леко по няколко пъти, слагаше им различни заглавия и изкарваше от една стара история двайсет съвсем нови. Занимаваше се обаче основно с мошеничество, като злоупотребяваше с доверието на хората, и лъжеше на карти в големите казина, защото, разбира се, се движеше в светското общество и изглеждаше честен като всички останали. Дамите направо си губеха ума по него. Разправяха, че три пъти за малко не се оженил за богати наследнички, но бащите им ставали подозрителни и сделката се разваляла. Беше съсипал безброй хора, продавайки им акции от несъществуващи банки. Беше красив като картина и мисис Съксби душа даваше за него. Идваше на Лант стрийт веднъж годишно, донасяше плячка на мистър Ибс и си тръгваше с фалшиви монети, предупреждения и съвети.

Предположих, че и този път е дошъл с плячка; същото си мислеше и мисис Съксби, защото след като той се стопли до огъня и Дейнти му даде чай с ром, тя сложи спящото бебе в люлката, оправи полата си и каза:

– Е, Господине, много се радваме, че дойдохте. Очаквахме ви след месец-два. Носите ли нещо, което ще се хареса на мистър Ибс?

Господина поклати глава.

– Страхувам се, че нямам нищо за мистър Ибс.

– Как тъй нищо? Чувате ли, мистър Ибс?

– Много жалко – отвърна мистър Ибс от мястото си до мангала.