Сара Уотърс - Крадлата

Господина наклони глава, пое си въздух и вдигна закачливо пръст. А после:

– Студено! – отвърна. – Къщата на село е противно място, тя е стогодишна, мрачна, в нея си правят среща ветровете и е ипотекирана от основите до покрива, който, между другото, тече. Боя се, че няма нито един килим, ваза или сервиз, заради който да си струва да се напънеш. Господинът използва порцеланови съдове, точно като нас.

– Дърт пръч! – извика Джон. – Но скръндзи като него държат парите си в банката, нали? И вие сте го накарали да ви подпише документ, с който оставя всичко на вас, и сте дошли за шише отрова...

Господина поклати глава.

– За нито една капка ли? – попита обнадежден Джон.

– За нито една капка. За нито един грам. И никакви пари в банката, не и на името на стареца. Той живее толкова кротко и толкова странно, че едва ли знае за какво се използват парите. А и, виждате ли, не живее сам. И ще ви кажа кой му прави компания: една дама купа.

– Ха, ха! – изсмя се дяволито Джон. – Съпруга, която е готова на всичко.

Господина обаче отново поклати глава.

– Или пък дъщерята? – попита Джон.

– Няма съпруга. Няма дъщеря – отвърна Господина, а очите и пръстите му бяха върху нещастното лице на дамата.

– Има племенница. На години – погледна към мен – колкото Сю. На външен вид, да речем, красива. На усет, разум и знания – усмихна се, – да речем, съвсем скромна.

– Тъпанарка! – заяви доволно Джон. – Кажете ми поне, че разполага с пари.

– Разполага с пари, о, да – отвърна Господина и кимна. – Но само в смисъла, в който гъсеницата разполага с криле, а детелината – с нектар. Тя е наследница, Джони, богатството ѝ е сигурно, чичо ѝ не може да го пипа, но е свързано с едно особено условие. Тя няма да види нито пени до деня, в който се омъжи. Ако умре стара мома, парите ще отидат при един неин братовчед. Ако обаче се сдобие със съпруг – погали с белия си пръст картата, – ще е богата като кралица.

– Колко ще е богата? – попита мистър Ибс. До този момент той не беше казал нито дума.

Господина го чу, вдигна очи и срещна втренчения му поглед.

– Десет хиляди в брой – отвърна тихо. – Пет хиляди в ценни книжа.

Един въглен подскочи в камината. Джон подсвирна през счупения си зъб, а Чарли Уаг излая. Погледнах към мисис Съксби – главата ѝ беше наведена, а лицето ѝ беше мрачно. Мистър Ибс отпи замислено от чая си.

– Обзалагам се, че старецът я държи изкъсо, нали така? – попита, след като преглътна чая.

– Съвсем изкъсо – отвърна Господина, като кимна и се отдръпна назад. – Превърнал я е в своя секретарка, през всичките тези години – кара я да му чете с часове. Според мен едва ли е разбрал, че е пораснала и е станала дама. – Усмихна се тайнствено. – Мисля обаче, че тя го е разбрала. Още щом започвам да работя върху картините, тя открива, че има страст към рисуването. Иска да взема уроци, а аз да ѝ бъда учител. Е, аз съм достатъчно разумен, за да се правя, че не забелязвам, а тя, в невежеството си, не прави разлика между пастел и брус. Но е отдадена изцяло на заниманията. Работим една седмица: уча я как да изтегля линиите, как да прави светлосенките. През втората седмица минаваме от светлосенки към скици. През третата седмица вече рисуваме акварели. През четвъртата смесваме маслените бои. През петата...

– През петата седмица я тресвате! – възкликна Джон.

Господина затвори очи.

– През петата седмица уроците ни са отменени – отвърна. – Мислите ли, че подобно момиче може да бъде оставено само в една стая с учителя си? Караме ирландската ѝ прислужница да стои заедно с нас през цялото време – тя кашля и се изчервява винаги когато пръстите ми се оказват прекалено близо до пръстите на нейната господарка или дъхът ми се усеща прекалено силно върху малката ѝ бяла буза. Смятах я за невероятно целомъдрена, а излезе, че има скарлатина – в момента умира от тази болест, нещастната кучка. Госпожицата вече няма друга компаньонка, освен икономката, а тя е прекалено заета, за да стои с нас по време на уроците. Следователно уроците трябва да бъдат прекратени, а боите трябва да бъдат оставени да изсъхнат върху палитрата. Сега виждам госпожицата само на вечеря, седнала до чичо си, а понякога, докато минавам покрай вратата на стаята ѝ, я чувам как въздиша.

– И то – каза мистър Ибс, – след като сте се погаждали толкова добре.

– Точно така – отвърна Господина. – Точно така.

– Горката господарка! – възкликна Дейнти. В очите ѝ имаше сълзи. Тя беше в състояние да се разплаче за всяко нещо.