Сара Уотърс - Крадлата

– Попитаха Сю – изрече тихо мисис Съксби. – А тя все още не е отговорила.

Тогава всички погледнаха към мен, а очите им ме изнервиха. Завъртях глава на другата страна. – Не знам – отвърнах.

– Струва ми се, че планът е доста шантав да стана прислужница на дама? Как бих могла да знам какво трябва да правя?

– Ще те научим – отвърна Господина. – Дейнти ще те научи, защото разбира от тази работа. Да не мислиш, че е много трудно? Ще трябва само да седиш, да се усмихваш престорено и да държиш очистителното на господарката си.

Попитах:

– Ами ако тя не ме иска за своя прислужница? Защо ще иска точно мен?

Господина обаче бе помислили за това. Беше помислил за всичко. Отговори ми, че ще ме представи за дете на сестрата на старата си бавачка – градско момиче, за което са настъпили трудни времена. Смяташе, че госпожицата ще ме приеме заради него.

Каза:

– Ще ти изготвим препоръка, ще я подпишем от името на лейди Фани от Бъм стрийт или нещо подобно и тя няма да се усети. Никога не се е движила в светското общество, не прави разлика между Лондон и Йерусалим. Кого би могла да попита?

– Не знам – отвърнах отново. – Ами ако вие не ѝ допаднете толкова много, колкото се надявате?

Той придоби скромен вид.

– Е – каза, – мисля, че вече съм имал възможност да разбера кога едно неопитно момиче ме харесва.

– Ами ако не ви харесва достатъчно? – попита тогава мисис Съксби. – Ако се окаже поредната мис Бамбър или мис Финч?

Мис Бамбър и мис Финч бяха две от другите наследници, които Господина почти беше успял да оплете в мрежите си. Той обаче чу имената им и изсумтя. – Тя няма да се окаже като тях, сигурен съм – отвърна. – Онези момичета имаха бащи – амбициозни бащи, заобиколени от адвокати. Чичото на това момиче не вижда по-далече от последната страница на книгата си. Що се отнася до харесването, мога само да заявя следното: мисля, че тя ще ме хареса.

– Достатъчно, за да избяга от къщата на чичо си?

– Къщата е прекалено мрачна – отвърна той – за момиче на нейните години.

– Тъкмо годините ще са във ваш ущърб – заяви мистър Ибс. Разбира се, след като се занимава с подобна дейност, човек няма как да не понаучи законите. – Докато навърши двайсет и една години, тя ще има нужда от съгласието на чичо си. Колкото и бързо и тихо да я отведете, той ще дойде и ще я върне обратно вкъщи. Фактът, че сте ѝ съпруг, няма да свърши работа.

– Но фактът, че ми е съпруга, ще свърши работа, ако схващате за какво говоря – отвърна лукаво Господина.

Дейнти го погледна неразбиращо. Джон видя лицето ѝ.

– Трескането – измърмори той.

– Ще бъде обезчестена – каза мисис Съксби. – Никой друг господин няма да я иска.

Дейнти отвори широко уста.

– Няма значение – продължи мистър Ибс и вдигна ръка. А после се обърна към Господина: – Сложно е. Много е сложно.

– Не твърдя, че не е. Трябва обаче да поемем риска. Имаме ли нещо за губене? Ако не друго, поне ще е почивка за Сю.

Джон се изсмя.

– Ама че почивка! Ще бъде дяволски дълга почивка, ако ви хванат.

Прехапах устни. Той беше прав. Мен обаче не ме тревожеше толкова много самият риск. Не може да бъдеш крадец и непрекъснато да се притесняваш от опасностите, защото ще откачиш. Работата беше в това, че не бях сигурна, че искам каквато и да било почивка. Не бях сигурна, че искам почивка далеч от Бъроу. Веднъж бях ходила с мисис Съксби на гости у братовчедката ѝ в Бромли и се бях върнала с уртикария. Спомних си, че на село беше тихо и странно, а хората бяха или дървеняци, или цигани.

Как би могло да ми хареса да живея с едно глупаво момиче? Тя нямаше да прилича на Дейнти, която беше само леко смахната и понякога буйна. Възможно беше наистина да е луда. Можеше да се опита да ме удуши, а наоколо няма да има никой, на мили разстояние, който да ме чуе, че викам. Циганите щяха да бъдат безполезни, те мислеха само за себе си. Всеки знае, че циганинът няма да пресече улицата и да се изплюе върху теб, ако гориш.

Попитах:

– Какво е онова момиче? Казахте, че не е чалната.

– Не е чалната – отвърна Господина. – По-скоро бих я нарекъл щура. Наивна, дива. Държали са я настрани от хората. Сираче е, също като теб, но докато ти си имала мисис Съксби, която да те ошлайфа, тя си е нямала никого.

Тогава Дейнти го погледна.

Нейната майка беше пияница и се удави в реката. Баща ѝ я биеше. Преби до смърт сестра ѝ. Тя прошепна:

– Не е ли много грешно, Господине, туй, което се каните да направите?

Не смятам, че някой си го беше помислил до този момент. След като Дейнти го изрече, потърсих с очи останалите, но никой не ме погледна.