Сара Уотърс - Крадлата

Тогава Господина се изсмя.

– Грешно? – повтори. – Жива да си ми, Дейнти, разбира се, че е грешно! Този грях обаче струва петнайсет хиляди лири... Ах! Това е сладък грях, както и да го увъртаме. Пък и нима мислиш, че тези пари са били получени по честен начин? Не си въобразявай! С парите никога не става така. Семейства като нейното се сдобиват с тях на гърба на бедните – за всеки изкаран шилинг са се скъсвали от работа по двайсетина бедняци. Чувала си за Робин Худ, нали?

– Как да не съм чувала! – отвърна тя.

– Е, двамата със Сю ще бъдем като него: ще вземем златото от богатите и ще го върнем на хората, от които те са го отмъкнали.

Джон сви презрително устни.

– Негодник! – изкрещя. – Робин Худ е бил герой, светец. Ще върнете парите на хората? Кои са вашите хора? Щом искате да ограбите една жена, отидете и ограбете майка си.

– Майка си ли? – отвърна Господина и почервеня. – Какво общо има моята майка? Моята майка да върви на бесилката! – После видя, че мисис Съксби го гледа, и се обърна към мен. – О, Сю извинявай много.

– Няма нищо – отвърнах бързо и вперих поглед в масата. Отново всички се смълчаха. Навярно си мислеха, както правеха в дните, когато бесеха престъпниците: "Колко е смела!" Надявах се, че си го мислят. В същото време обаче се надявах да не си го мислят, защото, както вече споменах, не бях смела, а само успявах да накарам хората да смятат, че е така, в продължение на седемнайсет години. И ето че на Господина му трябваше смело момиче и беше дошъл, изминавайки, както самият той каза, четирийсет мили в студеното и хлъзгаво време, за мен.

Повдигнах очи към неговите.

– Две хиляди лири, Сю – изрече тихо той.

– Сигурен съм, че ще лъщят – каза мистър Ибс.

– И всички ония рокли и бижута! – възкликна Дейнти. – О, Сю! Колко ще си красива с тях!

– Ще бъдеш същинска дама – каза мисис Съксби. Обърнах очи към нея и разбрах, че ме гледа – както беше правила толкова много пъти, и вижда лицето на майка ми в моето. "Ще дойде обаче време, когато ще бъдеш богата, почти я чух да изрича. Ще дойде време, когато ще забогатееш, Сю, а и ние покрай теб..."

И в крайна сметка беше излязла права. Богатството ми се беше появило от нищото, най-после се беше появило. Какво можех да кажа? Погледнах отново към Господина. Сърцето ми биеше силно като чук в гърдите. Отвърнах:

– Добре. Ще го направя. Но за три, а не за две хиляди лири. И ако госпожицата не ме хареса и ме изпрати обратно вкъщи, ще поискам сто, задето съм си направила труда да опитам.

Той се поколеба, размишлявайки. Всъщност само се правеше, че размишлява. След секунда се усмихна, протегна ръка и аз му подадох своята. Стисна ми пръстите и се засмя.

Джон свъси вежди.

– Обзалагам се десет към едно, че след седмица ще се върне разплакана – заяви.

– Ще се върна, облечена с кадифена рокля – отвърнах. – С ръкавици дотук, с шапка с воалетка и с чанта, пълна със сребърни пари. И ти ще трябва да ми викаш мис. Нали, мисис Съксби?

Той се изплю.

– По-скоро бих си откъснал езика, отколкото да го направя!

– Аз ще ти го откъсна преди теб! – изкрещях.

Държах се като дете. Та аз бях дете! Навярно и мисис Съксби си мислеше същото, защото не каза нищо, а продължи да седи и да ме гледа, сложила ръка върху меките си устни. Усмихваше се, но лицето ѝ беше тревожно. Почти бях сигурна, че е уплашена.

Вероятно е била.

Или сега си мисля така, понеже знам какви тайнствени и страховити неща щяха да последват.

Оказа се, че името на учения старец е Кристофър Лили. Племенницата му се казваше Мод. Живееха на запад от Лондон по посока на Мейдънхед до едно село, чието име беше Марлоу, в къща, която наричаха Брайър. Планът на Господина бе да ме изпрати там сама с влака след два дни. Той обясни, че трябвало да остане в Лондон най-малко още една седмица, за да се погрижи за подвързиите, които бяха необходими на стареца за албумите му.

Не ми харесваше много това, че щях да пътувам и да пристигна в къщата, без да ме придружава никой. Никога не бях стигала по-далече на запад от Кренморн Гардънс, където понякога ходехме с племенниците на мистър Ибс да гледаме танците в събота вечер. Видях как французойката пресече реката по опънатата жица и едва не падна – беше голяма работа. Разправят, че носела чорапи; краката ѝ обаче ми изглеждаха съвсем боси. Спомням се как стоях на Батърсий Бридж, докато тя вървеше по въжето, и гледах отвъд Хамърсмит към местността, осеяна с дървета и хълмове и без нито един комин или островърх покрив на църква и, ох! , от гледката ме полазваха тръпки. Ако тогава ми бяхте казали, че някой ден ще напусна Бъроу, в който бяха всичките ми приятели, мисис Съксби и мистър Ибс, и съвсем сама ще заема мястото на прислужница в една къща от другата страна на тези мрачни хълмове, щях да ви се изсмея в лицето.