Лоръл Корона - Четирите годишни времена

Мадалена се прекръсти, Киарета последва примера й.

— Qui es in caelis [1] Който си на небесата (лат.). — Бел. прев. — продължиха децата, — sanctificetur nomen tuum [2] Да се свети Твоето име (лат.) — Бел. прев. .

Измърмориха остатъка от молитвата в прослава на Отца и изкараха една „Слава на Светата Дева“, преди Анина да им нареди да станат.

— Ще трябва да научите как правим нещата тук — каза им тя.

— Не ги ли правим както трябва? — попита Киарета. С Мадалена бяха казвали тези молитви, откакто се помнеха.

— Не го правите достатъчно бързо, за да успеете да стигнете в параклиса навреме за сутрешните молитви — отвърна Анина. — Остави роклята си развързана и си сложи наметката.

Когато свършиха с обуването на обувките, все още влажни от предишната нощ, Анина измери с поглед момиченцата. Мадалена беше много по-висока от Киарета, повече, отколкото предполагаше тригодишната им разлика. Косата й беше кестенява, с червеникави и златисти отблясъци, подобно на есенни листа. Сериозните й лешникови очи бяха кръгли, заострената брадичка придаваше на лицето й сърцевидна форма. Лице, лишено от забележими дефекти, но и без особена привлекателност.

Косата на Киарета беше светла, с цвета на белите лози на Венето. Къдриците оформяха ореол около страните, все още зачервени от студа по време на пътуването. Дори на светлината на свещите очите й, обрамчени с гъсти мигли, блестяха сини като лапис лазули. Но в момента цялостното впечатление, което момиченцето създаваше, бе, че е ужасно раздърпано. Косата представляваше кече, което не можеше да бъде приведено в прилична форма навреме за службата, освен ако не се затъкнеше зад ушите, роклята беше изцапана от нещо, което Киарета бе разляла върху нея, докато се е хранила предния ден.

— Стой мирно — каза й Мадалена и посегна да изчисти гурелите от крайчетата на очите й. Малката й сестра замръзна, покорно вирнала брадичка напред, разкривайки ред дребни зъби, перфектни като перлен наниз сред розовите листенца на устните.

Анина отвори вратата и им направи знак да излязат в коридора. Озоваха се сред поток от няколкостотин момичета и жени, които мълчаливо пресичаха двора, облечени в дрехи, които на слабата светлина все едно бяха кални.

Светлината вече бе започнала да се процежда през млечнобялото стъкло над главния вход на църквата, но страничните прозорци, затулени от околните сгради, все още тъмнееха. Дрехите на жените, които палеха свещи, за да осветят олтара, бяха станали тъмночервени под престилките и качулките с цвят на прясна сметана.

Мадалена и Киарета влязоха в църквата и Анина ги поведе към мраморна колона.

— Стойте тук — нареди им.

Двечките се хванаха за ръце и наблюдаваха как църквата се изпълва с народ. Когато и последните хора влязоха, сестрите се озоваха притиснати към колоната. Не виждаха нищо друго, освен дрехите на скупчените наоколо жени.

— Domine, labia mea tuam [3] О, Господи, отвори устните ми (лат.). — Бел. прев. — запя една жена, увещавайки Бог да отвори устните й за молитва.

Събраните наоколо богомолки изпяха в отговор:

— Et os meum annuntiabit laudem tuam. [4] И устата ми ще разнесат Твоята възхвала (лат.). — Бел. прев. Киарета се опита да се повдигне, опряла гръб на колоната, за да види кой пее с такъв чист и неземен глас само на няколко стъпки от нея и Анина я сръга с лакът да мирува.

— Кой е това? — прошепна Киарета.

Анина се намръщи и сложи пръст пред устните си:

— A figlia di coro.

Дъщеря на хора? Киарета не можа да попита какво означава — поне не в момента — затова извърна глава настрана и усети хладния допир на мрамора върху лицето си, докато наоколо ставаше все по-топло и задушно от скупчените тела. Жените отново запяха, но вместо да се опита да ги види, Киарета впери поглед във въздуха пред гласа и се помъчи да разбере как нещо невидимо може да е толкова красиво.

Върху решетката на огромното огнище до металната вана къкреха няколко големи съда с вода. Млада жена завърза широка престилка на кръста си и започна да налива топла вода във ваната.

Каза на момиченцата да се съблекат и да седнат, и когато Мадалена се подчини, друга жена събра косата й в шепа, повдигна я и без предупреждение я отряза ниско до врата с две жестоки щраквания на голямата ножица.

Киарета изпищя така, все едно бяха прерязали гърлото на сестра й. Хукна към вратата и понеже не успя да я отвори, притисна гръб към нея и зарида, поемайки дъх между всеки две ридания. Първата жена се отдели от ваната и клекна пред Киарета.