Лоръл Корона - Четирите годишни времена

Веднага щом момичето изхвърча от стаята, сестрата стана и измъкна желязната пръчка от огъня. Когато издуха пепелта от края на ръжена, той проблесна в червено. Сестрата рязко хвана крака на Мадалена и малкото момиченце падна по гръб върху щайгата. Жената присви силно устни, приближи края на нагорещената маша към петата на Мадалена и го задължа там за момент.

Вече беше пуснала крачето на детето и връщаше ръжена в огъня, когато шокът прерасна в писъци на болка и разочарование.

— Стига, стига — каза сестрата, връщайки се с капка мехлем на пръста. — Ще оздравее.

Хвана отново крака на Мадалена. Момиченцето се загърчи и заопъва в опит да се измъкне от хватката, но сестрата задържа глезена му с такава сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха. За момент спря поглед върху почернелия правоъгълник, ограждащ буквата „П“, преди да намаже раната с мехлема и да отиде да намери превръзка. Докато търсеше, писъците на Мадалена постепенно утихнаха и преминаха в тихи задавени ридания. Момиченцето наблюдаваше с удивление и объркване как сестрата увива чиста памучна ивица плат около стъпалото му.

— Тук приемаме само бебета — изрече сестрата с тон, който не беше нито остър, нито нежен, а по-скоро прозаичен, сякаш обясняваше колкото на момиченцето, толкова и на степите наоколо. — Бебетата не помнят повече от минута. Страхувам се, че при теб не е толкова просто, но не можахме да го избегнем.

Тя избърса ръце в грубата си престилка, сякаш да изтрие участието си в този акт.

— След няколко дни вече няма да си тук и така няма да ти загубим следите. — Сестрата отново извади машата от огъня. — Така ще можем да те върнем.

— Не искам да се връщам! — Макар болката да беше отслабила последните остатъци от ефекта на лауданума, думите на Мадалена прозвучаха приглушено и завалено, все едно момиченцето плачеше на сън. — Искам да си отида у дома.

— Ще забравиш. — Докато сестрата оглеждаше искрящия връх на машата за втори път, Мадалена задиша тежко, твърде уплашена, за да изпищи, но този път жената приближи към масата, където Киарета вече се беше размърдала. Тя хвана бебето за глезена и го провеси с главата надолу.

— Недей! — изкрещя Мадалена и се опита да слезе от щайгата.

Сестрата притисна желязото до петичката на бебето и стаята отново се изпълни с писъците на двете момиченца и с миризмата на обгорена плът.

Сребристочерният нос на гондолата изчезна в мъгла, толкова гъста, та чак просъска, докато се разцепваше покрай корпуса. С всеки удар на веслото долиташе далечна, неуловима мелодия, извисяваше се и заглъхваше във водата.

Гондолиерът се движеше изключително бавно и не беше сигурен дали е стигнал до устието на Канапе Гранде. Въздухът сякаш бе притиснат от фасадите на внушителните домове, в които благородните семейства на Венеция довършваха вечерята си, но когато лодката навлезе в широката лагуна, се отвори като паст пред нея.

Гондолиерът се наведе напред и присви очи, наклони глава и наостри слух да различи виковете на колегите си. Над водата откъм базиликата „Санта Мария Дела Салюте“ долетя песен и докато се вслушваше в нея, мъжът установи, че става все по-силна и по-силна. Накрая вече можеше да различи думите й:

— „Преди година, в деня на Вси Светии, съзрях група благородни дами.“

Мъглата погълна отговора на гондолиера:

— „Тази в челото се движеше особено грациозно, изглежда, вдясно от нея крачеше любовта.“

Другата лодка беше приближила толкова, че вече се чуваше промяната в плисъка на водата още преди двете лодки да са се разминали в противоположни посоки.

— „От лицето й струеше такава чиста светлина, че тя със сигурност бе дух сияен и пламтящ.“

Лодките се отдалечиха една от друга и думите заглъхнаха.

Но във Венеция песента беше в дъха. Двамата гондолиери запяха заедно през мъглата, докато се отдалечиха толкова много, та бе невъзможно да продължат.

— „Събрах смелост да погледна и видях в лицето й духа на ангел, искрено…“

Когато гласът на гондолиера съвсем замря, завесата на кабинката се разтвори и отвътре се показа решителна жена на средна възраст с широко тъмно наметало и спуснат пред лицето воал.

— Едва ви виждам — каза тя. — Къде сме?

— При Бролио. Тук ще вържа гондолата.

— При Бролио? — Гласът й се извиси неодобрително. — Трябваше да ни закарате до дока на „Пиета“.