Лоръл Корона - Четирите годишни времена

Приемният им баща и момчетата нацепиха голяма купчина дърва за огрев, а майката поддържаше огъня през целия ден, като сготви не само обичайните качамак и боб, но и медни кексчета, и опече агнето, което мъжът й беше заклал далеч от погледите на двете момиченца.

Киарета и Мадалена не бяха виждали подобни приготовления — с изключение на един или два пъти годишно, когато всички в селото се подготвяха за фестивал или някой се женеше. Киарета не беше на себе си от вълнение и си мислеше, че гостът трябва да е някой ужасно важен човек. Мадалена бе почти парализирана от тревога. От децата в къщата само тя и Киарета имаха белези на петите. Само те двете не бяха от семейството, не принадлежаха към него и нямаше да останат. Бяха й казали, че един ден някой ще дойде за тях.

В деня, в който посетителката трябваше да пристигне, майката изкъпа Мадалена и Киарета, изми им косите и им помогна да си облекат най-хубавите дрехи. В продължение на няколко часа двете седяха със събути обувки, докато гостенката най-сетне не пристигна.

— Това ли са момичетата? — Анина не изчака отговор. — Накарайте ги да си събуят чорапите да погледна.

— Покажи ми петата си — нареди на едното момиченце, после на другото. Сетне доволна, че наистина бяха онези, които търсеше, нямаше какво повече да им каже.

Вниманието, което гостенката бе проявила към тях, бе достатъчно, за да накара Киарета да повярва, че всичките приготовления бяха, с цел да се даде празненство в нейна чест. Цялата вечер дърпаше момчетата, за да танцува с тях, и не спираше да пее, макар никой друг да не беше в празнично настроение.

— Това тук не е празненство — сопна й се едно от момичетата. — Защо не млъкнеш?

— Празненство е и още как. — Киарета се нацупи, провеси глава и описа със стъпалото си полукръг върху пода. — Не сме яли месо от много време.

При тези думи майката стана и заплашително приближи към Киарета.

— Сядай и мълчи. Храним се така веднъж седмично.

Удивлението, изписало се върху лицето на момиченцето при лъжата, бе изключително явно и му спечели издърпване на ухото и място на пода в ъгъла, където то плака, докато не видя, че никой нямаше намерение да му обърне внимание, при което млъкна и заспа.

Мадалена знаеше какво точно означава интересът към петите им, проявен от Анина, и едва преглъщаше храната си. Беше чувала истории за това как някой ден щяла да живее на едно място, където имало много момиченца, място, където хората били толкова щастливи, че пеели през цялото време, на нея й се искаше да остане тук, където всичко й беше познато. Беше си измислила тайно име за всеки от жителите на селото — от момчетата до гъските, които с клатушкане вървяха по пътя, отвеждащ към брега на реката. Различаваше одеялото на Киарета от своето само по миризмата на вълната, а в градината й беше известно всяко местенце, на което можеше да стъпи, за да достигне ябълките, висящи от по-горните клони. Но не тя решаваше къде да живее, освен това си даваше сметка, че нищо няма да е в състояние да убеди семейството да задържи двете допълнителни гърла, за изхранването, на които повече нямаше да им се плаща.

И ето, тази вечер беше в онова място с момиченца и песни, което й бяха обещали. Киарета се размърда и се обърна на една страна, издърпвайки палтото на Мадалена заедно със своето. Мадалена потръпна и когато не успя да изтегли обратно палтото си, се притисна по-близо до сестра си, за да се предпази от студа. Зарови лице в рамото на Киарета и почувства как сълзите, които бе възпирала през целия ден, напираха да се излеят навън. Затвори очи и въпреки че клепачите й бяха подпухнали, този път ги задържа, без да ги вдига.

Мадалена беше спала съвсем малко, когато усети Анина да я разтърсва.

— Ставай — извика жената. — Не чуваш ли камбаната?

Анина смушка Киарета в гърба. Момиченцето се дръпна настрана и каза „Недей!“ с тон, който беше нещо средно между въздишка и ръмжене, преди да се изправи. Огледа се из стаичката, опитвайки се да си спомни къде се намира. Мадалена също седеше и търкаше очи.

— Обличайте се! — заповяда Анина.

Отиде до малкия олтар, коленичи, прекръсти се, затвори очи и тихо заговори.

— Aperi, Domine, os meum — чуха я да казва, а гласът й се снижаваше все повече и повече, докато не премина в беззвучно мърдане на устните.

Момиченцата гледаха, а Анина продължаваше да се моли. Накрая пак се прекръсти и стана от ниската пейка.

— Не се ли молите? — попита ги жената и когато Мадалена кимна утвърдително, добави: — Ами, направете го тогава! „Отче наш…“