Лоръл Корона - Четирите годишни времена

— Дяволска нощ — рече гондолиерът, с което сякаш обясняваше всичко, после се изкашля и изплю голяма гъста храчка в лагуната.

Лодката се блъсна в дока и гондолиерът тихо изруга, докато скачаше от нея. Жената загуби равновесие от рязкото движение и със сумтене седна на мястото си.

— Вижте — каза гондолиерът, когато се върна на борда, за да й помогне да се изправи. — Ще извървите пеша петте минути разстояние до „Пиета“ по-бързо, отколкото ако пътуваме по вода. Тази вечер приключих с работата.

Преди да се обърне обратно към кабината, жената изръмжа, сякаш искаше да му подскаже, че няма да остави нещата така. След няколко минути отново се появи и остави на пода голяма чанта и покрита сламена кошница.

Обърна глава назад.

— Стига сте се туткали — извика тя към кабината.

Гола ръчичка дръпна завесата и личице надникна навън. Бе на момиченце на не повече от шест години. Остана неподвижно, докато някой не го побутна отзад.

— Тръгвай! — нареди гласът зад детето.

След няколко минути две момиченца, второто — на около девет години, застанаха на дока.

Жената вдигна чантата и кошницата.

— Елате — извика ги и тръгна, без да погледне назад, за да види дали я следват.

Прекоси малката пиаца невероятно бързо и момиченцата едва не я изгубиха в мъглата, преди да спре там, където островърхата боядисана в червено и кремаво тухлена фасада на Двореца на дожите запрозира сред мъглата. Щом се ориентира, жената зави надясно и ускори ход. Момиченцата се опитваха да не изостават на повече от стъпка-две зад нея, докато подминаваха една каменна колона след друга. Цветът на колоните беше толкова близък до този на мъглата, че децата по-скоро ги усещаха, отколкото виждаха.

Жената измърмори нещо, когато се спъна в празната щайга, оставена край една от пръснатите из Рива дели Скиавони сергии. Беше времето на фестивала, точно преди Коледа. От насъбралия се през деня боклук се разнасяше едва доловима миризма на мокра слама и съдържанието на кошниците, в които се излагаха на показ сушени цветя и билки, миди, суджуци от дивеч, лютиви мехлеми и тоници.

Пред очите им се мярна каменен мост, после още един, преди жената рязко да свърне в една алея. Тя удари с голямото бронзово чукче по една от вратите и капачето зад решетката на прозорчето се плъзна настрана.

— Кой е? — попита женски глас.

— Анина. С двете момичета.

Чу се дръпване на резе и скрибуцане на панти, вратата се отвори. Жена с бяло боне и наметка като на Анина, ги пусна вътре.

— Побързайте. Студено е — подкани ги и гласът й отекна в пасажа на двора, в който момиченцата се озоваха. — Тази вечер ще спите тук долу. Анина ще бъде с вас. Няма смисъл да притесняваме другите толкова късно.

Стаята, в която ги настани жената, беше гола, с изключение на малкия дървен олтар до стената и леглото, на което момиченцата седнаха сковано. Двете жени останаха за малко отвън и проведоха тих разговор.

— Киарета, по-малката, може да пее — каза Анина. — И е доста хубава.

— А по-голямата?

— Мадалена. Едва продумва. Казаха ми, че е много сръчна и е по-покорна от сестра си, но не я смятам за нещо особено.

Пожелаха си лека нощ и Анина се обърна да влезе в стаята, докато другата жена изчезна в мъглата, без да каже нито дума повече.

Киарета плака, докато не заспа. Русата й сплъстена коса бе разпръсната върху неравната импровизирана възглавница. Роклята и палтото й служеха за завивка на голите й ръце и крака. До нея, върху сламеника, който Анина им беше опънала върху пода, дремеше сестра й Мадалена и подскачаше стреснато при всеки непознат звук.

Мадалена чуваше хъркането на Анина, различаваше формата на тялото й върху нара. За момент беше зърнала Анина без тежкото й наметало и качулка и сега лежеше в тъмното и се опитваше да си спомни как изглеждаше. Анина беше толкова страшна, че Мадалена беше прекарала по-голямата част от последните два дни забила поглед в краката си.

Няколко дни преди Анина да пристигне в селото, в което живееха двете сестри, ежедневието в живота на семейството бе така силно нарушено, сякаш самият дож щеше да им идва на гости. Кокошарникът трябваше да бъде изстърган от курешките и перушината и дори кучето беше изкъпано и вчесано. Приемният им баща също не успя да се измъкне — сдоби се с подстрижка, която му придаваше вид на окълцано шиле.

Мадалена и Киарета нямаха време да погонят пилетата из двора, когато събраха яйцата, нито да си поприказват с козата, която зарови муцуна в джобовете на престилките им с надежда да намери храна. Беше им забранено да напуснат дома и да хукнат да търсят пеперуди, които да се осмелят да кацнат на пръстите им, или пък мравуняци, в които да сипят вода, за да видят как мравките бързо излизат навън, понесли лъскавите си бели яйца. Вместо това двете трябваше да изтъркат каменния под на къщата и с дълъг прът с парцал на върха да оберат паяжините от ниския таван, докато едно по-голямо момиче, дъщерята на приемните родители на Киарета и Мадалена, хубавичко изтри петната от всички рокли на сестрите и закърпи дупките по панталоните на двете си братчета.