Рута Сепетис - Сол при солта

— Ще дойда с теб — отвърна той.

— Трябва да си починеш. Ще ти бъдат нужни сили за следващите дни.

— Здрав съм като младо момче, скъпа моя. — Старецът дръпна нагоре крачола на вълнения си панталон, за да ми покаже кокалестото си коляно. Коляното му беше намазано с бяла паста. — Обущарска тайна — прошепна той на безпризорното момченце. — В бялата вакса има живак. Преборва артрита. Здрав съм като младо момче.

Безпризорното момченце вдигна крачола си, за да разгледа собственото си мъничко коляно. Поетът се усмихна и го потупа по главата. Възрастният мъж все още беше пълен с енергия. Отказваше да се огъне под тежестта на тъгата и загубата.

— Внимавай там, навън, Йоана — каза ми той.

Преминах през затъмнения скелет на къщата и стигнах до библиотеката със строшената стъклена врата. Една книга лежеше на пода, а страниците ѝ се вееха на ледения вятър. Наведох се, за да я вдигна, и когато видях името на корицата, чувството за вина ме прободе като нож.

Чарлс Дикенс.

На Коледа баба беше подарила „Посмъртните записки на клуба «Пикуик»“ на мен и на Лина.

Лина.

Какво бях направила?

Оставих книгата обратно на пода, излязох навън на студа и се насочих към дърветата. Две тъмни фигури седяха в снега на половината път между гората и имението. Взрях се в тях и видях две руси плитки, които се показваха изпод розова шапка. Разпознах полякинята и младия мъж с шрапнела. Тръгнах към тях.

— След нас ли вървяхте? — извиках.

— Бързо! — изкрещя мъжът. — Нещо става с нея.

Затичах се. Емилия седеше върху снега, а брадичката ѝ беше отпусната върху гърдите ѝ.

— Какво се е случило? — попитах я.

Тя не ми отговори.

— Мисля, че е в шок. Застреля един войник в гората. Не иска да помръдне от мястото си — обясни мъжът.

Коленичих до нея. Тя бързо обгърна тялото си с ръце и се опита да се отдръпне от мен.

— Не се притеснявай, Емилия. Кажи ми какво се е случило. Позволи ми да ти помогна — подканих я. — Хайде да влезем в къщата.

Тя не помръдна. Легна на снега и започна да си разкопчава палтото.

Помогнах ѝ, а после проврях ръце между катовете дрехи.

Ахнах, след като видях това, което беше под тях.

О, милостиви Боже!

Въведохме Емилия в къщата. Стомахът ми се беше качил в гърлото. Полякинята беше на възрастта на сестра ми. В какво се бяха превърнали човешките същества? Дали войната ни правеше зли, или просто събуждаше стаеното в нас зло?

Денят беше пропилян. Бях тръгнал преди групата, а те бях пристигнали преди мен. Чувствах се ужасно. До такава степен не бях в състояние да се концентрирам, че едва не ме убиха в гората. А сега петнайсетгодишното дете, което ми спаси живота, вероятно щеше да умре.

Красивата медицинска сестра се занимаваше с момичето и ѝ шепнеше нещо. Наблюдавах я. След няколко минути тя застана до мен. Пръстите ѝ ме докоснаха леко по рамото.

— Отдръпни се от огъня — каза тя.

— Студено ми е.

— Студено ти е, защото те тресе. Отдръпни се от огъня.

Преведе ме покрай мъжа, когото всички наричаха „поета на обувките“. Мъжът и едно момченце, което седеше до него, бяха по чорапи. Ботушите им, подредени до стената, блестяха като огледало.

Момченцето ми махна с ръка.

— Здравей, аз съм Клаус! — представи ми се то.

Намигнах му тайно. То се усмихна.

— Седни тук — каза ми сестрата.

Чувствах се неловко с нея, но в същото време присъствието ѝ ми действаше успокояващо.

— Как каза, че ти е името? — попитах я.

— Йоана. А ти как каза, че е твоето?

Отворих уста, но замълчах. По устните ѝ пробягна усмивка. Подиграваше ли ми се? Дали щеше да продължи да се усмихва, след като разбереше, че съм откраднал нещо от куфара ѝ?

— Искам да погледна шевовете. Съблечи си ризата — подкани ме тя.

Сетих се за няколко неуместни шеги, с които бих могъл да ѝ отвърна. Но тя не гледаше към мен. Очите ѝ бяха втренчени в полякинята и бръчката между веждите ѝ беше станала по-дълбока.

— Ще се справи ли? — попитах, разкопчавайки ризата си.

Искаше ми се да не бях задал този въпрос. Не можех да си позволя да проявя загриженост за момичето. Тя беше просто поредната жертва на войната.

Сестрата се обърна към мен.

— Тъй като оцеляването ѝ зависи от теб, да видим какво става с раната — каза и свали внимателно бинта. — Хмм, не е толкова лошо, колкото очаквах.

— Не мога да се грижа за нея. И без това вече съм закъснял.

Тя коленичи пред мен. Едва я чувах.

— Руснаците са обградили района — прошепна. — Има само две възможности за бягство — с кораб от пристанището в Готенхафен или в Пилау. Всички сме се запътили натам. Ще бъде по-безопасно, ако вървим заедно.