Рута Сепетис - Сол при солта

— Удивително, Флориан! — шепнеше над рамото ми той. — Ти, моето момче, си най-добре пазената тайна на райха.

Моето момче. Стомахът ми се преобърна от отвращение. Какъв идиот съм бил. След като бях в състояние веднага да открия дефектите в дадено произведение на изкуството, защо осъзнаването на истината за доктор Ланге ми отне толкова много време?

Песента свърши и сестрата отново седна до мен. Изправих се на крака и сложих раницата на рамото си.

— Предполагам, че няма годна за ползване тоалетна?

— Можеш да оставиш раницата си тук. — Тя ме погледна с искрените си кафяви очи. — Никой няма да я вземе.

Нямаше да оставя раницата си. Никога. В нея бяха материалите ми, бележникът, моето бъдеще, моето отмъщение.

Отдалечих се от сестрата, пресичайки каменния под. Когато стигнах до вратата, поетът на обувките ме спря, като вдигна ръка.

— Какво искаш? — попитах го.

Той се взря в мен, а после погледна към ботушите ми и прошепна:

— Обувките казват всичко.

Токът ми. Беше чул кухия звук, докато преминавах през стаята.

Беше разбрал.

Ингрид седеше смълчана и си сплиташе косата.

— Кога ще стигнем до леда? — попита.

Ледът. Той беше целта, към която вървяхме. Ако успеехме да пресечем замръзналата лагуна на Висла, щяхме да се придвижим по тясната ивица земя до Пилау или до Готенхафен. И от двете пристанища щяха да потеглят кораби.

— Поетът казва, че сме само на един ден път от Фрауенбург — отвърнах.

— На това място ли ще минем по леда? — попита Ингрид.

— Да.

Пръстите на Ингрид спряха да се движат.

— Нервна си — изрече тя.

Наистина бях нервна. Колкото повече се приближавахме до някое село, толкова повече военни и ранени щяхме да срещаме по пътя.

— Ако има войници — прошепна Ингрид, — ще успееш ли да ги убедиш?

— Бинтовете ще ги подведат — отвърнах.

Ингрид се притесняваше основателно. Хитлер смяташе хората, които са се родили слепи или с някакъв друг физически недъг, за нисши същества. Според него те бяха безполезни — живот, който не си струва да бъде изживян. Вписваха ги в официален регистър. Един лекар в Инстербург ни каза, че тези хора ще бъдат убити. Оттогава нататък започнахме да прикриваме недъзите на пациентите си с превръзки.

— Може би довечера трябва да превържем очите ми. Възможно е намиращите се наблизо войници да се натъкнат на къщата — изрече тихо Ингрид.

— Да, ще го направим. — Протегнах ръка и я потупах по рамото. — Ще отида да потърся материали, които биха могли да ми свършат работа.

— Бъди внимателна — каза ми Ингрид.

Пристъпвайки между спящите тела, стигнах до високата, тежка врата. Старите панти издадоха зловеща, дълбока въздишка, докато тя се завърташе около тях. Въздухът в изоставената къща беше студен и застоял, сякаш отсъствието на семейството беше изцедило живота от него. Мислех си, че обикалянето из дома на някого, тършуването в личните му вещи е не просто посегателство върху неговия живот, но и своеобразно насилие.

Върху едната от стените на вестибюла висеше накриво портрет на възрастен мъж в униформа. На кое семейство принадлежеше имението? Пруските юнкери се ползваха с репутацията на студени и арогантни хора, но според мен това беше несправедливо обобщение. Бях се запознала с пруски семейства в Инстербург, които бяха прекрасни. Пред фамилното име на много пруски благородници стоеше предлогът „фон“ , който означаваше „от, на“. Погледнах към портрета. Ако принадлежах към пруската аристокрация, името ме щеше да бъде Йоана фон Вилкас — Йоана на Вълка.

Убийца от благороден произход.

Взирах се във витото каменно стълбище в мрачния вестибюл. Стъпалата му бяха излъскани по средата от краката на много поколения. Колебаех се. Дали трябваше да се кача на горния етаж? Сетих се за нашата къща в Литва. Колко ли руснаци се бяха настанили в нея? Спеше ли някой от тях в леглото ми? Дали бяха захвърлили всичките ни книги на пода, сякаш са боклук? Изкачих няколко от стъпалата на широкото студено стълбище. През един от прозорците се процеждаха лъчите на сребристата луна и осветяваха сивото плюшено зайче, което лежеше върху по-горното стъпало.

Едното му ухо липсваше. Горкичкото. Дори играчките ставаха жертви на войната.

Изкачих още две стъпала.

Материалите, от които се нуждаех, най-вероятно бяха в кухнята или в пералното помещение. Не се налагаше да ходя на горния етаж, но любопитството ми надделя.

Изкачих още едно стъпало.