Рута Сепетис - Сол при солта

На долния етаж нещо изхлопа и аз подскочих. Бързо се върнах обратно по огромното стълбище и се отправих по тъмния коридор към кухнята.

Германецът ровеше из шкафовете. Раницата беше до краката му. Върху пода беше разстлан чаршаф, а в средата му бяха струпани най-различни вещи.

— Преследваш ли ме? — попита ме той.

— Напразно се ласкаеш. Нужни са ми санитарни материали.

Той посочи към купчината върху пода.

— Можеш да накъсаш чаршафа на ленти, ако ти трябват бинтове. Там има остър нож.

— Благодаря.

Зърнах няколко буркана с къпини и моркови върху плота.

— Къде ги намери? — попитах. — Ева каза, че е претърсила кухнята за храна.

— Знам нещичко за скривалищата.

Погледнах към бурканите.

— Всичките за теб ли са?

— Не, ще си ги разделя с полякинята.

— Казах ти, че името ѝ е Емилия.

Той не обърна внимание на думите ми.

— Всички се придвижваме към Фрауенбург. Елате с нас. Тя може да пътува в каруцата. Контракциите и симптомите, които ми описа, говорят за преждевременно раждане. Момичето не бива да върви дълго, без да си почива.

Той се замисли върху предложението ми.

Прерових тъмната кухня и отделих настрана сушени билки, една ножица и кълбо канап. Не открих нищо друго, което можеше да ми свърши работа.

— Ще се кача горе, за да взема няколко одеяла.

— Не — каза той и бързо ми препречи пътя към коридора. — Не се качвай горе. И не позволявай на момченцето да го направи.

— Защо?

Той не ми отговори.

Пристъпих към него.

— Защо не бива да се качвам горе?

Той погледна към вратата. Премести тежестта на тялото си от единия крак на другия, колебаейки се. Приближих се още повече към него. Той си пое дълбоко въздух и очите му се впиха в моите.

— Никой не трябва да вижда това — прошепна.

Натискът ме извади от лекия, неспокоен сън. Трябваше да отида до тоалетната. Отново.

Оправих си шапката. В красивата къща беше топло. Огънят продължаваше да гори и да пука, хвърляйки сенки върху сгушени на пода купчини. Колко смешно изглеждаха и звучаха някои хора, докато спяха.

Но не и рицарят.

Дори в съня си той беше силен, красив, с правилни черти. Наблюдавах го от ъгъла си. Лицето му беше спокойно. Дали някога се смееше? Сляпото момиче беше с бинтовани очи. Какво ли виждаха слепите в сънищата си? Дали Ингрид би могла да сънува някое цвете, след като никога не е виждала цветя в живота си?

Йоана, медицинската сестра, беше мила. Бях сигурна, че ще се ядоса и ще се отврати от мен, но това не се случи. Подобно на ръцете и гласа на мама, и нейните бяха нежни и ми действаха успокояващо. Когато докосна корема ми, тя се усмихна и кимна. Често ме гледаше право в очите и ме караше да се чудя дали е видяла всичко. Но когато седеше сама, лицето ѝ изглеждаше посърнало и отчаяно, пълно със сълзи, които търпеливо чакаха да потекат.

И тогава прокънтя звукът.

Писък.

Идваше от горния етаж и пълзеше по стълбището. А после слезе долу и стана по-ясен, по-остър, докато се приближаваше към мен. Звукът отключи спомените. Раменете ми започнаха да треперят.

Вятърът виеше във вестибюла. Захлопна се врата. Рицарят беше буден, на крака, с пистолет в ръка. Погледна първо към Йоана, а после към мен. Тръгна бързо към вратата, но преди да стигне до нея, Ева влетя в стаята, изпаднала в дива паника.

— Мъртви са в леглата си! Всички са мъртви в леглата си! — пищеше тя.

Лицето ѝ беше толкова бяло, че изглеждаше синьо. В огромната ѝ длан се клатушкаше плюшено зайче. Едното му ухо липсваше.

Съществуваха много възможности. Сглобих следната картина.

Семейството е вечеряло. Всички са били предупредени за приближаването на руснаците към имението — може би от някой, който е дошъл в къщата, или от долетял отвън звук. По-възрастният господин, вероятно дядото, е накарал всички да се качат на горния етаж и да си легнат. После е отишъл в стаята си и се е преоблякъл в униформата си от Първата световна война. Когато загубеше честта си, човек губеше всичко. Той не е можел да допусне семейството му да бъде лишено от земята си. Всички е трябвало да умрат с достойнство. С изправени рамене и с няколко низа медали върху гърдите, възрастният мъж е влизал в стаите, отнемал е живота и е спасявал честта на близките си. Накрая е стигнал до своята стая, застанал е до прозореца, загледан в отсрещните хълмове, и е натиснал спусъка.

И сега те лежаха безжизнени, а домът им беше скован от студ.

Никой не беше в състояние да заспи отново. Напуснахме имението преди настъпването на утрото.