Рута Сепетис - Сол при солта

— Бързо, Емилия, връщай се вкъщи — каза ми тя. — Затвориха училището.

— Но защо? — попитах я и се приближих до камиона. — Почакайте, нещата ми са в чина.

— Не, Емилия! Веднага трябва да се прибереш у дома — изхлипа тя, а по лицето ѝ се стичаха сълзи.

Нацистите твърдяха, че не ми е нужно образование. Училищата в Полша бяха затворени. Чиновете и пособията бяха откарани в Германия. Дали някое германско момиче щеше да намери съкровищата в чекмеджето на чина ми?

Нацистите казваха, че поляците ще станат роби на германците. Смятаха, че е достатъчно да можем да броим и да си пишем имената. Баща ми преподаваше в Математическата гимназия в Лвов. Той никога не би се съгласил децата да бъдат лишени от обучение по четене, писане и аритметика.

Бяха изгорили учебниците ни по полски език. Но аз се бях научила да чета още когато бях много малка. Това нямаше как да ми бъде отнето.

Продължавах да вървя и си мислех за храна, за почивка, за меко легло и топло одеяло. Бих се задоволила и с малко слама и един картоф. Снегът падаше и всичко изглеждаше свежо. Белият сняг прикриваше мрачната истина. Изгладена бяла ленена покривка върху надраскана маса, чист сатенен чаршаф върху изцапан дюшек.

Природата.

Това също беше нещо, което войната не можеше да ми отнеме. Нацистите не бяха в състояние да спрат вятъра и снега. Руснаците не бяха в състояние да завладеят слънцето и звездите.

Отпуснах се леко назад и навлязох сред дърветата. Помислих си, че ще се почувствам по-добре, ако мога да се облекча. Рицарят продължаваше да върви. Бях клекнала, когато видях униформения войник, който излезе от гората зад него.

Държеше пистолет.

Насочваше го.

Изправих се бързо и изпищях.

Тряс.

Тряс.

Видях първо момичето. Беше с разкрачени крака и стискаше пистолета с две ръце. После видях войника — лежеше сгърчен на земята с разкъсано от куршума рамо на палтото. Пистолетът му се вдигна, но аз го изпреварих.

Изстрелите отекнаха глухо в главата ми. Огледах гората. Дали имаше други войници? Ритнах пистолета настрани от тялото на войника и бързо го пребърках. Извадих от джобовете му патрони, манерка, храна и документите му. Това беше лошо. Много лошо.

— Какво ти става? — прошепнах на полякинята. — Войникът не е руснак, а германец. — Озърнах се наоколо. — Побързай! Някой сигурно е чул изстрелите. — Събрах вещите на войника в скута си. — Трябва да бягаме. Прибери тези неща в джобовете си.

Протегнах ръце към нея.

Тя обаче не реагира. Стоеше, скована от шока; розовите ѝ ръкавици стискаха оръжието, а тялото ѝ трепереше.

Руският пистолет се изплъзна от ръцете ѝ и падна в снега.

Изкачвахме се по хълма към имението. Тази нощ щяхме да имаме на разположение дебели стени, горящ огън и здрав покрив, които да ни пазят от снега.

— Точно както си го спомням — заяви поетът на обувките. — Невероятно! Ще влезем откъм задната страна на къщата. Предполагам, че там се намира входът към кухнята.

Описах на Ингрид къщата.

— От бежов пясъчник е. С големи прозорци на фасадата и на целия втори етаж. Входната врата е вградена в ниша с формата на диамант.

Ингрид ме стисна за ръката.

— Не ми харесва — прошепна.

— Какво не ти харесва? Това е място, където можем да се подслоним.

Ноздрите на Ингрид се разшириха и тя вдиша въздуха около себе си, но не ми отговори.

Придвижихме се до задната част на къщата и влязохме в градината през покрития със сняг жив плет. Поетът се закова на място. Строшената двойна стъклена врата, която водеше към градината, зееше, а скъсаните жакардови завеси се вееха на вятъра като огромни езици. Дворът беше осеян с дрехи, счупени глинени съдове, обувки, книги и всякакви лични вещи. Изкривена бебешка количка лежеше на една страна, посипана със сняг.

Безпризорното момченце пристъпи напред. Обвих телцето му с ръка.

— Съжалявам, но какво очаквахме? — Ева се засмя. — Посрещане от прислужници, подредени в шпалир?

После сви рамене, поклати глава и влезе в къщата.

Ева беше права. Не беше пожалено нищо. Целият район беше опустошен, бомбардиран, разграбен. Как сме могли да се надяваме на нещо различно от гледката, на която се натъкнахме? Студеният вятър блъскаше разбитите врати във вътрешността на къщата.

На първия етаж имаше пет големи стаи с високи тавани, свързани помежду си с високи двойни врати. От вратата на помещението, което преди беше служило за градинска библиотека, се виждаше отсрещният край на къщата. Стените на библиотеката бяха обточени от пода до тавана с лавици. Книгите — съдрани и осквернени — лежаха на купчини върху пода. Прескочихме ги и тръгнахме по коридора.