Рута Сепетис - Сол при солта

Фактът, че Ингрид усещаше как изглеждат хората, беше удивителен. Обясни ми, че може да усети ръста, изражението на лицето, понякога дори цвета на косата на даден човек, но най-вече вътрешното му състояние.

— Момичето беше уплашено — продължи тя. — Движенията ѝ бяха напрегнати, панически. Дишането ѝ беше накъсано, почти запъхтяно. Момчето не беше като нея. Неговите движения бяха плавни и гъвкави, сякаш беше свикнал да върви безшумно.

Той беше вървял дни наред с шрапнел, голям колкото капачка на бутилка, в хълбока си. Мислех си за раната му и се чудех дали все още е с висока температура.

— Как се казваше тя? Уплашеното момиче? — попита Ингрид.

— Емилия.

— Да, името ѝ подхожда.

Ингрид се спъна на един камък и едва не падна. Вкопчи се във въжето, за да възстанови равновесието си.

Сложих ръка на рамото ѝ. Придвижването беше трудно дори за човек, който вижда. Преди две седмици в безумния хаос на някаква железопътна гара Ингрид беше загубила леля си. Влакът потеглил, но Ингрид не успяла да се качи в него. Стояла сама на перона цели два дни, треперейки, в очакване леля ѝ да се появи. Лелята не се върнала. На третия ден започнала да моли хората за помощ. Никой не ѝ обърнал внимание. Багажът ѝ бил откраднат. Най-накрая едно момиче я забелязало. Момичето я доведе при мен.

— Не ме съжалявай — изрече Ингрид. — Аз виждам някои неща. Просто не са същите, които виждаш ти. И така, момичето е русо, нали?

— Да, Емилия е с руса коса, събрана в две плитки, сини очи и кръгло лице. Мъжът е доста висок, с широки рамене и кестенява чуплива коса. Косата му е доста дълга. Не знам как се казва и от кой град е.

— А очите му? — попита Ингрид. — Какъв цвят са?

— Не си спомням. Може би кафяви?

— Според мен — не. Мисля, че са сиви — заяви Ингрид.

— Сиви? Не, няма хора със сиви очи.

— Има. Крадците са със сиви очи.

Обърнах се към нея.

— Мислиш, че е крадец?

Ингрид не ми отговори.

Температурата падна и откритите части на лицето ми започнаха да ме смъдят. Бяхме напуснали плевника преди шест часа. Ева непрекъснато се оплакваше. Ненавиждаше пътуването, ненавиждаше студа, ненавиждаше руснаците, ненавиждаше войната. Поетът на обувките твърдеше, че днес ще намерим онова имение. Не му вярвах и го бях предупредила да не подхранва напразни надежди у хората, особено у малчугана. Безпризорното момченце вече съвсем се беше изтощило.

— Ако обаче съм прав, ще разтриеш краката ми до огъня — заяви поетът.

Не бях сигурна, че искам да приема облога.

Докато вървях, си намирах работа. Погледнах към дърветата и се сетих за голямото щъркелово гнездо, което бях видяла на покрива на плевника. Това насочи мислите ми към мама. Спомних си топлите слънчеви дни, когато двете ходехме в гората за гъби. В гората край Лвов имаше красив стар дъб с хралупа, достатъчно голяма, за да мога да седя в нея. Оставяхме кошниците до дървото и аз влизах в кухината. Мама седеше, облегнала гръб на дънера, с кръстосани в глезените крака под полата.

— Ти обичаш да ти разказвам легенди, Емилия. Тези дървета от векове пазят легенди — говореше ми тя и докосваше кората на дъба. — Помисли си само колко много неща са видели и усетили тези дървета. В тях са скрити безброй тайни.

— Смяташ ли, че дърветата помнят всеки щъркел? — попитах я от вътрешността на прохладната хралупа.

— Разбира се, че го помнят. Както вече ти казах, те помнят всичко.

Обичах щъркелите така, както мама обичаше дърветата. Те бяха край мен в продължение на шест месеца всяка година. В края на лятото си тръгваха и отлитаха за Африка, за да прекарат зимата на топло край река Нил. През март се връщаха обратно в Полша, в гнездата, които бяха оставили. За да поканят щъркела да си направи гнездо, семействата заковаваха колело от каруца на висок стълб. Ние имахме такъв стълб в двора. Всяка година през март празнувахме, когато нашият щъркел се завръщаше в гнездото. След като отминеха августовските дни, отлитането на щъркелите отбелязваше края на лятото.

Преди шест години, в деня, в който си замина нашият щъркел, мама също си замина. Тя почина, докато раждаше бебето, което щеше да бъде моят по-малък брат.

Гърлото ми се сви. Преглътнах и си напомних, че тя всъщност не си е отишла. Усещах я сред дърветата. Усещах докосването ѝ и чувах смеха ѝ в листата. Ето защо говорех на дърветата, докато вървях. Надявах се клоните им да занесат думите ми на мама, да ѝ кажат какво съм направила и най-вече да ѝ предадат, че ще се опитам да бъда храбра.