Рута Сепетис - Сол при солта

Бяха извършвали бомбардировки и преди. Щяха да го направят отново. Съществуваха три сигнала за въздушна тревога, степенувани според нивото на опасност. Бях ги научил наизуст.

Дъжд.

Градушка.

Сняг.

Представях си как в случай на нападение ще стрелям във въздуха и ще размахам яростно ръка, стиснал патрони в шепата си. В ума си често изкачвах подобни планини от битки.

Междувременно обаче по-скоро използвах острата си наблюдателност, отколкото зверска сила. Фюрерът изискваше от нас да си водим подробни записки. Възнамерявах на всяка цена да докажа, че заслужавам да бъда повишен на длъжност документалист. В края на краищата бях надарен със зорко око. Записването на резултатите от наблюденията ми и изчитането им на глас още повече усъвършенстваха умствения ми каталог. Рецитациите ми, изглежда, притесняваха другите моряци, но нима можех да ги виня, защото ми завиждаха заради способностите ми да поддържам архив?

Разполагах с тайно средство. За да не изпускам от погледа си расовите, социалните и политическите врагове на райха, бях измислил мелодия за списъка на фюрера. Беше ми по-лесно да си спомня думите, ако ги изпея, подобно на дете, което разказва урока си под формата на песен. Мелодията беше лесна за помнене:

Финалът ми беше любим. Пет силни сричкови такта. Тананиках си песента наум, докато изпълнявах останалите си задължения.

В момента на пристанището се провеждаше някаква важна операция, но все още не ми бяха известни подробностите около нея. Разговорите бяха изпълнени с напрежение и страх. Слушах внимателно.

— Недей да стоиш тук и да слухтиш, Фрик, а се размърдай! Нали не искаш да бъдеш вдигнат във въздуха от някой руски самолет?

— Със сигурност не. — Подадох глава навън, като се опитах да не изпусна камарата от спасителни жилетки, и попитах: — Къде да ги занеса?

Офицерът посочи един огромен сиво-син кораб, чийто цвят подхождаше на застрашителното небе.

— На онзи кораб — отвърна. — На „Вилхелм Густлоф“ .

— Оставѝ ме на мира! Махай се!

Бях ядосан. Вбесен. Защо полякинята не искаше да спре да се влачи след мен? Ходенето определено я изтощаваше.

— Следвам те отдалече. Ти не ме виждаш — отвърна тя на развален немски.

— Не мога да те пазя.

— Може би аз те пазя — заяви тя със сериозно лице.

— Нямам нужда от защита.

— Тогава защо не вървиш по пътя? — Момичето започна да рита снега, който се беше превърнал в лед през нощта. — По пътя се върви много по-бързо. Освен това вероятността да се намери храна е по-голяма. Полето е по-красиво, но придвижването през него отнема повече време. Не искаш някой да те види, нали? — попита и придърпа розовата шапка върху ушите си.

Това, което не исках, бе да губя време. Обърнах се с гръб към нея и продължих напред. Чух, че говори на полски — мърмореше си нещо. Скоро щеше да се измори и щеше да бъде принудена да спре. Умореното ѝ тяло нямаше да я отведе далече. Мислите за по-малката ми сестра ме измъчваха и накрая се обърнах. Веднага щом спрях, тя също спря и се облегна на едно дърво, за да си почине. Бръкнах в раницата и извадих пистолета на русия войник. Върнах се обратно и се приближих до нея.

— Вземи го. Ако ти се наложи да го използваш, трябва да го държиш с две ръце, докато дърпаш спусъка. Разбра ли? А сега се махай.

Тя кимна, но аз бях сигурен, че не е разбрала. Пистолетът изглеждаше огромен в плетената ѝ ръкавица.

Отдалечих се от нея. Ума си ли бях загубил? Една полякиня със съветски пистолет вървеше на три крачки зад мен, прусака, който носеше тайни, достатъчни, за да взривят кралството. Раната ми крещеше, както и разумът ми. Ако скоро не стигнех до някой контролно-пропускателен пункт, планът ми щеше да се провали.

Влачехме се по пътя, а небето беше сиво и тежко. Вдигнах глава към облаците.

— Ще вали сняг — каза Ингрид, доловила заключението, до което бях стигнала.

— Можеш да го усетиш, така ли? — попитах я.

— Понякога. — Тя кимна и стисна вързаното за задната част на каруцата въже. — Разкажи ми за тях. За момчето и за полякинята. Имам някаква представа. Искам да разбера дали съм права.