Рута Сепетис - Сол при солта

Армията на Сталин вече е наблизо и хората изпадат в паника. Не, не, не се страхувай. Аз съм напълно непоколебим и уверен в способностите си. В края на краищата човек не може да бъде обучен как да се справя в подобни ситуации; той трябва да се роди подготвен за тях. А, слава Богу, аз съм се родил подготвен.

Обърнах се по корем и издърпах войнишката си торба си изпод койката. Бръкнах в нея, извадих опърпаното копие на книгата на Хитлер „Моята борба“ и видях хартията за писма, която мама ми беше дала. Може би на следващия ден щях да напиша истинско писмо.

Запалих клечка кибрит, за да стерилизирам скалпела, и започнах да говоря. Лекарят в Инстербург ме учеше, че разговорите с пациентите често им действат успокоително.

— Когато Сталин окупира Литва, семейството ми избяга от страната — казах. — Майка ми е от германско потекло, затова получихме разрешение от Хитлер за репатриране и заминахме за Германия. Можах да стигна само до Инстербург.

— Инстербург е в Източна Прусия — прекъсна ме той. — Следователно Хитлер е твоят спасител.

Не каза нищо повече, но саркастичното му изсумтяване говореше вместо него. Искаше да покаже критичното си отношение или към нацистката партия, или към мен заради репатрирането ми в Германия, а може би и към двете. Нямаше нужда да ме критикува. Вината, която изпитвах, ми беше достатъчна. Бях объркала всичко. Имах най-високия успех в класа, но бях постъпила неразумно.

— Знам, че е студено, но ще ти съблека палтото. Трябва да се обърнеш по корем — казах му.

Докато дърпах ръкава, светлозелената му лична карта се показа от вътрешния джоб на палтото му. Идеално. След като не искаше да ми каже името си, щях сама да го науча.

— Ще опипам раната, за да видя докъде се е разпространила инфекцията. — Той не ми отговори. — Ще ми кажеш, когато усетиш болка.

Натисках леко около раната с едната си ръка и търсех чувствителни места, а с другата се опитвах да извадя документите от джоба му.

— Престани! — Яростта, с която изрече думата, ме накара да подскоча. — Дай ми документите.

— Какво?

— Чу какво казах. Веднага. — Протегна назад ръка и аз сложих в нея личната му карта. — И листа. Той също е в джоба ми — добави.

Издърпах бежовия лист хартия и го погледнах. Не успях да видя какво пише на него, понеже беше сгънат на две. Той го грабна и заедно с личната карта го пъхна под гърдите си.

Емилия се върна. Носеше пръчка, а върху розовата ѝ шапка блестяха снежинки.

— Пак ли заваля? — попитах.

Тя кимна. Снегът щеше да затрудни придвижването ни на следващия ден.

— Хайде да приключим с тази работа — подкани ме пациентът ми.

За първи път виждах човек с такъв висок праг на поносимост към болката. Той захапа пръчката, но не защото изпитваше потребност да го направи, а от инат.

Емилия беше много внимателна — опитваше се да се съобразява както с мен, така и с него. Но имаше уморен вид и аз я изпратих обратно в ъгъла да си почива. Тя обаче не заспа. Наблюдаваше всяко мое действие.

Последното парче от шрапнела се беше забило дълбоко. Кокалчетата на пръстите ми потънаха в раната, когато се опитах да го извадя. Опасявах се, че мъжът може да развие гангрена, но не му казах нищо. Болката беше достатъчно силна, за да прибавям към нея и притеснението. Наведох се към него и прошепнах:

— Мисля, че свърших. Парчетата се бяха врязали в плътта и раната е голяма. Ще събудя обущаря и ще го помоля да я зашие. Вероятно неговият шев ще бъде по-здрав.

Той изплю пръчката.

— Не, ти ще го направиш. — Замълча за миг, а после добави: — Моля те.

Погледнах към отворената рана. Поетът беше шил толкова много кожа през живота си, че със сигурност щеше да се справи по-добре от мен, но ако му прилошаваше при вида на кръв и живо месо, това още повече щеше да влоши положението.

Заших и превързах раната.

— И така, не успях да видя документите ти, но зърнах цигари в джоба ти — казах на младия мъж и си избърсах ръцете.

— Не ме предупреди, че трябва да те възнаградя за услугата.

Погледна ме. Очите му мъждукаха като газени лампи. Лицето му издаваше болка — физическа болка, подобна на тази, която често бях виждала върху лицата на пациентите в болницата, но също и емоционална болка, която понякога се изписваше върху лицата на родителите ми. Той се взря в мен, а очите му бавно обходиха лицето ми.

— В същия джоб има кибрит — изрече най-накрая.

Извадих една цигара и я прекарах през пръстите си, за да я изправя. Запалих я и си дръпнах от нея. Ароматът ѝ ми подейства успокояващо. Горещият дим затопли студените ми гърди. Наведох се към него и бавно приближих цигарата до устните му, за да му дам възможност и той да си дръпне. Нажеженият ѝ връх освети лицето му. Красивите му черти прозираха под синините и мръсотията.