Рута Сепетис - Сол при солта

— На колко си години? — попитах.

— Запази остатъка. Трудно се намират цигари — каза той, издишвайки дима.

Загасих цигарата в тока на ботуша си и я върнах обратно в джоба му.

— Искаш ли да видиш шрапнела, който извадих от раната? Голямото парче е почти колкото капачка на бутилка.

Протегнах ръка, за да му го покажа. Той ме хвана за китката и прошепна:

— Никога повече не се опитвай да крадеш от мен.

— За какво говориш? — отвърнах и се опитах да издърпам ръката си.

Той ме стисна още по-силно.

— Видя документите ми.

— Не, не съм ги видяла. Престани, причиняваш ми болка.

— Вече знаеш нещо за мен — например, че съм ранен. — Гласът му беше слаб, но таеше тревога. Или може би бълнуваше? Промърмори нещо неразбираемо, а после изрече по-ясно, като разхлаби леко хватката си: — Кажи ми нещо за себе си.

— Искаш да знаеш нещо за мен? — попитах.

Вгледах се в лицето му. Той чакаше, а клепачите му започнаха да се отпускат. Потрепнаха и се затвориха, а пръстите му бавно пуснаха китката ми. Наблюдавах го известно време как диша. Документите все още бяха пъхнати под тялото му. Искаше да знае нещо за мен. Надвесих се над него, доближих устни до ухото му и прошепнах тихо:

— Аз съм убийца.

Мислите за медицинската сестра изпълниха съня ми и продължаваха да ме преследват дори след като се събудих. Дали не бях сънувал, че говоря с нея? Ядосах се на себе си. С всеки изминал ден заплахата нарастваше. Дали вече бяха разбрали в Кьонигсберг? Не можех да позволя на едно красиво момиче да ме отклони от целта ми.

Плевникът все още беше тъмен и изглеждаше призрачен заради опустошението в душите на принудените да напуснат домовете си хора, които беше подслонил. Според часовника ми наближаваше четири часът. Изправих се до седнало положение, като стисках зъби и се борех с болката. Раницата ми все още беше подпряна на стената, а документите — затиснати от тялото ми. Прибрах документите в палтото си и се изправих на крака.

Направих няколко крачки към вратата на плевника. Сляпото момиче се надигна от пода. Белезникавите ѝ очи замигаха. Сестрата спеше до нея. Куфарът ѝ беше отворен, а красивата ѝ кестенява коса обрамчваше лицето ѝ. Как се казваше тя? Това нямаше никакво значение. Казах си, че е грозна.

Коленичих и бръкнах в куфара ѝ. Носът на сляпото момиче се вдигна към покрива. Тя завъртя глава и погледна право към мен. Дали виждаше нещо? Дали очите ѝ бяха замъглени, подобно на заскрежен прозорец, през който може да прониква светлина и тъмнина? Или светът ѝ беше изцяло забулен в черно? Ръцете ми безшумно преравяха вещите на сестрата. Какво правех? Тя вероятно ме беше спасила, като в замяна си беше дръпнала веднъж от една от цигарите ми. Казах си, че не крада. Просто се опитвах да се предпазя.

Пръстите ми напипаха дрехи, някаква медицинска книга, вилицата, с която беше изяла картофа, и най-накрая нещо, което не очаквах да открия. Погледнах към разпилените ѝ кестеняви къдрици, пъхнах това, което бях извадил от куфара, в джоба на палтото си и излязох от плевника.

В гората имаше руснаци. Вече го знаех със сигурност. Вероятно бяха разузнавачи или войници, които се бяха отделили от частите си и се бяха загубили. Бих могъл да се справя с един войник. Но колко време щеше да мине, преди районът да започне да гъмжи от войска? Първоначално разполагах с две седмици, за да стигна до пристанището. Такъв беше планът ми. Щях да се кача на някой кораб, да отплавам на запад и да изпълня мисията си. След като излязох от плевника, пренаредих раницата си. Видях писмото, което държах заедно с личната си карта, и дълго не можах да прогоня съдържанието му от мислите си.

Доктор Ланге.

Доктор Ланге беше директорът на музея в Кьонигсберг. Беше ме наел като помощник-реставратор, беше ме обучил, дори ме беше изпратил в най-доброто училище. Отнасях се с дълбоко уважение към него и му пишех подробни писма от института, в които споделях размислите си по въпроси, свързани с изкуството и философията. Доктор Ланге твърдеше, че съм гениален. Казваше, че способностите ми ще бъдат от голяма полза за Германия, че с таланта си ще допринеса за осъществяването на мечтата на фюрера за създаване на национален музей на изкуството в Линц, който се намираше близо до родния му град. Доктор Ланге ме запозна с гаулайтер Ерих Кох. Кох беше водачът на регионалната организация на нацистката партия.

Беше също така чудовище.

Когато укрепените с колани сандъци, пълни с предмети на изкуството, започнаха да пристигат в музея, възторгът на доктор Ланге стана заразителен. Някои предмети го разплакваха. Често ми се налагаше да го успокоявам, когато отваряхме нова пратка. След получаването на всеки сандък той веднага ме караше да се залавям за работа. Понякога цяла нощ реставрирах някое произведение на изкуството, за да може още на следващия ден доктор Ланге да докладва на Кох, че съм приключил работата си по него. Не спях, не се хранех, дори пропуснах рождения ден на баща си, за да изпълнявам навреме задачите и да доставям удоволствие на доктор Ланге. „Двамата с теб сме страхотен екип, нали, Флориан?“, казваше той и ми се усмихваше.