Рута Сепетис - Сол при солта

— А ти как се казваш?

Високата температура ме изгаряше и изпиваше силите ми. Виеше ми се свят. Тя искаше да научи името ми. Бях кръстен на един художник от шестнайсети век, когото майка ми обожаваше. Не. Нямаше да ѝ кажа името си. Никакви разговори.

Сестрата въздъхна.

— Пръчката ще ти е нужна на теб. Ще я захапеш. Болката ще бъде много силна.

Затворих очи.

Флориан , исках да кажа. Аз съм Флориан.

И скоро ще бъда мъртъв.

Ева, огромната жена, ми обясни, че момичето, медицинската сестра, е литовка. Името ѝ беше Йоана. Изглеждаше мила, но нима можех да бъда сигурна, че наистина е такава? След като тя се зае да се погрижи за рицаря, аз трябваше да застана на пост до него. Бях му длъжница, нали?

Той ми каза да се махна. Гласът му се присъедини към хора на останалите, които искаха поляците да изчезнат. Завинаги. След като избягах през Немерсдорф, срещнах по пътя една старица от Лвов. В очите ѝ бушуваше смърт. Каза ми, че нацистите са избили хиляди полски евреи в Лвов.

— Какво стана със семейство Вайгел? — попитах.

— Мъртви са.

Гласът ми премина в шепот:

— А със семейство Лемпел?

— Защо продължаваш да питаш? Казах ти, че всички са мъртви. Вероятно са стотици хиляди.

Защо продължавах да питам? Защото Рахел и Хелен бяха мои приятелки. Точно преди татко да ме изпрати в Източна Прусия, те се промъкнаха при мен през нощта и ми донесоха бонбони и подаръци.

Мъртви. Как можа тази жена да го каже с такава категоричност? Не исках да повярвам на думите ѝ.

Йоана, красивата литовка, ме помоли да намеря голяма пръчка. Излязох от плевника. Вятърът и снегът ме шибаха в лицето. Движенията ми бяха тромави заради катовете от дрехи и широкото палто.

Дали не трябваше да се доверя на Йоана? Вероятно тя би могла да ми помогне. Знаех обаче какво ще последва. Тя щеше да бъде отвратена.

Чух някакъв шум и погледнах нагоре. И тогава го забелязах. Върху покрива на плевника беше кацнало най-голямото гнездо, което някога бях виждала.

Здравей, скъпа Ханелоре!

Да знаеш само как се променя настроението ми, докато пиша името ти или просто си мисля за него! Понякога лежа на кожата и го прошепвам, о, толкова бавно, в тъмнината: „Ха-не-лоре. Малка Лоре“.

Късна вечер е. Представям си как седиш и навиваш кичур коса на пръста си, докато четеш някоя от любимите си книги. Може би там също вали сняг?

Домът ми в Хайделберг изглежда толкова допече. Скрит зад защитната преграда на разстоянието, аз се чувствам длъжен да споделя една тайна. Може би е невъзпитано от моя страна да го споменавам, но някога замисляш ли си се за това, че прозорецът на кухнята ви е срещу прозореца на нашата тоалетна на първия етаж? Често подушвах от тоалетната пуйката на майка ти във фурната. Да, често те гледах, докато закусваше, преди да отидеш на училище. Но ти не бива да изпитваш неудобство, Лоре. Съседите споделят една и съща територия. А ние, естествено, споделяхме много повече неща. Онези спомени, те са въглените, които пазят сърцето ми от студа.

Ала времето за размишления е ограничено. Отмората е забранена за един смелчага от Кригсмарине. Както знаеш, аз съм много добър наблюдател. Фокусирането върху детайлите е една от най-силните ми черти. Отбелязвам си всичко, за да ти го докладвам. Говори се, че ще бъде извършена масова евакуация по море и ние се подготвяме за нея на пристанището. Най-накрая ще започна да плавам, ще потегля по водните пътища, подобно на пътешествениците, за които ти толкова обичаш да четеш в ценните си книги.

И това за мен ще бъде приключение, Лоре. Хората вече пристигат на пристанището и се нареждат на опашка, за да се качат на големите кораби. Някои пътуват с цялата си покъщнина, натоварена в каруци и шейни. Скъпи килими, часовници, порцеланови съдове, столове — взели са всичко със себе си. Естествено, няма да има достатъчно място за тях и някои от вещите им ще бъдат оставени на брега. Днес видях красива кристална пеперуда в една от каруците. Веднага се сетих за теб — за тъмната ти, лъскава коса, спускаща се като воал върху гърба ти. Решил съм да запазя пеперудата, ако откажат да я натоварят на кораба. Съвсем разумно е предметите да бъдат разпределени между тези, които ги заслужават.

Твоето добро сърце щеше да бъде разбито, ако можеше да видиш хората на пристанището. Те са уморени и мръсни от дългия преход. Някои са избягали от далечни страни като например Естония. Представяш ли си? Сталин е отнел не само земята им, Ханелоре, той е отнел човешкото им достойнство. Виждам го в отчаяните им очи и в грохналите им тела. Вината е изцяло на комунистите. Те са животни.