Рута Сепетис - Сол при солта

— Твоят дом е тук, така ли? В Източна Прусия? — попита. — Говориш като човек, който е от Източна Прусия.

Розовината на бузите ѝ подхождаше на шапката ѝ. Знаех къде е нейният дом и какво се беше случило там. А тя дали знаеше?

— Да, в Източна Прусия. В Кьонигсберг — отвърнах.

Вероятно можех да ѝ кажа истината. Всъщност бях от Тилзит, който се намираше близо до Къонигсберг в североизточна посока. Чудех се дали руснаците вече са завзели Тилзит. А какво щеше да стане с Източна Прусия? Тя беше бивше германско кралство. Намираше се на Балтийско море южно от Литва и северно от Полша. Сталин вече беше завладял Литва. Дали щеше да завладее и Източна Прусия?

Момичето дъвчеше, без да откъсва очи от мен.

— Heil Hitler? — попита тихо.

Не ѝ отговорих.

Тя погледна към небето. Посочи го и започна да говори за дърветата и звездите.

През нощта щях да я изоставя.

Тревожността на пристанището нарастваше с всяка изминала минута. Носеха се слухове, че е бил извършен пробив на германската фронтова линия. Временно, уверявах другите моряци. Бяхме чули, че руските войници са се върнали към средновековните си порядки и са започнали да грабят и да изнасилват поголовно. А сега противните руснаци затягаха обръча около нас. Бежанците — прогонени от домовете си изтормозени души — щяха да се стичат на пристанището в отчаяните си опити да избягат от комунистите. Щяха да бъдат стотици хиляди, може би милиони.

Върховното командване на германската армия бързо организира масова евакуация по вода. Нарекоха я „Ханибал“, на името на един от най-великите военни стратези в историята. Огромен конвой от кораби щеше да бъде изпратен на запад. Санитарни влакове, натоварени с ранени германски войници, препускаха към пристанищата. „Гоя“ , „Убена“ , „Роберт Леи“ , „Урунди“ , „Генерал Фон Щойбен“ , „Ханза“ , „Претория“ , „Кап Аркона“ , „Дойчланд“ и „Вилхелм Густлоф“ бяха корабите, определени да извършат евакуацията от различни пристанища.

Това щеше да бъде първото ми пътешествие по море. То вече беше започнало да ме изправя пред известни предизвикателства. Забелязах, че по дланите и под мишниците ми се е появил непривичен обрив. Вината за него носеха комунистите.

Моряците продължаваха да говорят за плановете за евакуация. Усещах, че трябва да се изкажа по въпроса.

— Не разполагаме с достатъчно време — отбелязах пред един от началниците си. — Да се регистрират и натоварят хиляди пътници в рамките на няколко дни — не мисля, че е възможно, господине.

— Ще направиш така, че да стане възможно — отсече той.

Погледнах към кея и си представих сцената. Цялото население щеше да бъде докарано на брега. На пристанищата щеше да настъпи хаос. Германските войници щяха да се ползват с предимство, естествено. Отчаяните бежанци щяха да бъдат подбрани, регистрирани и отведени на корабите. Хиляди вече бяха пристигнали с волски каруци, натоварени с вещите им. Хората бяха изнемощели, заспиваха в снега. Видях един мъж, който беше толкова гладен, че ядеше свещ.

— Моля те, моряко, помогни ми — стенеха те, докато минавах покрай тях.

Този път щях да направя нещо.

Може би.

За някои от тях.

Пеех си мелодичния списък от врагове. Ю-го-сла-вя-ни!

Представях си, че съм у дома в Хайделберг и войната е свършила. Жените и децата щяха да се тълпят около мен, докато раздавам портокали от чували от зебло.

Да, Ханелоре, опасно е. Избран съм да участвам в много важна мисия, с която ще бъде обеззаразена тази земя. Героите обаче ядат опасността заедно с кашата си на закуска. Това е дребна работа, скъпа моя.

Дребна работа. Ако евакуацията се провалеше, пристанищата щяха да бъдат бомбардирани и над половин милион хора щяха да умрат.

Оглушителен трясък отекна близо до водата. Някой изпищя. Отчаяно. Панически. Със задавен от страх глас.

Пръстите ми потрепериха. По гръбнака ми полазиха мравки.

Рицарят прусак вървеше пред мен. Той имаше тайни.

Аз също имах тайни.

Краката ме боляха, уморени от ходенето. Беше ми мъчно за училището. Обичах чина си, учителите, миризмата на току-що наострени моливи, чакащи търпеливо в кутията си.

През онзи ден бях отишла на училище неспокойна заради предстоящия изпит по математика. Мама ме дразнеше, като твърдеше, че съм изтъкана от природа и числа, също като баща си. Когато наближих училищния двор, видях, че чиновете и столовете са натоварени в каросерията на камиона, а учебниците ни — превърнати в тлееща купчина хартия. Една от учителките ми изтича към мен разплакана.