Рута Сепетис - Сол при солта

— Хайде да си изберем стая, в която да преспим. Ще залостим вратата и ще запалим огън, за да я затоплим — изкомандва Ева. Спря по средата на коридора и каза: — Тази ще свърши работа.

— Къде е кухнята? — попитах. — Може би ще намерим храна и нещо за пиене.

— Да — въздъхна Ева. — Нещо за пиене.

Ева накара поета на обувките да събере дърва и хартия, за да запалим камината.

— Няма да пипаш книгите. Моля те, поете — прошепнах.

Той кимна, потупа ме по ръката и отвърна:

— Няма да посягаме на вещите им.

Оставих чантата си на пода и обиколих къщата, възхищавайки са на призрачното великолепие на всяка стая, независимо от безпорядъка, създаден от изпадналите в паника хора, които са били принудени да я напуснат бързо. Стигнах до края на първия етаж, където се намираше столовата, и зърнах дребен силует. Безпризорното момченце беше застанало до дългата маса и беше свело глава към един преобърнат стол. Приближих се безшумно до него и надникнах над рамото му.

В средата на масата имаше кошничка с мухлясал хляб, нападнат от кафяви мишки. Върху прашната покривка стояха наполовина пълни порцеланови купи с шарки от цветя. Стените им бяха покрити със засъхнала супа, а лъжиците все още бяха в тях.

Обитателите на къщата не бяха успели да си довършат вечерята.

Завлякох мъртвия германец в храсталака и го покрих със сняг. Дори някой да попаднеше на него, едва ли би имало някакво значение. Стисках пистолета и търсех светлина сред дърветата. Усетих миризмата на огъня и я използвах като ориентир, докато вървях бързо през гората. Трябваше да се досетя, че нещо ще се случи. Денят беше прекалено спокоен. Емилия видя пистолета и си помисли, че войникът ще стреля. Смяташе, че ме защитава.

Момичето вървеше след мен. Обърнах се и видях, че се задъхва. Опитваше се да преглътне сълзите си. Сестра ми Ани се държеше по същия начин деня, в който татко я изпрати на север. Не искаше да плаче. С едната си ръка си затискаше устата, а с другата носеше куфара.

Споменът събуди болката в зашитата ми рана. Все още надушвах пушека и се надявах той да ме насочи към някакво място, където да мога да си почина. В противен случай на следващия ден нямаше да стигна далече.

Излязохме от гората. Полякинята посочи напред. В далечината върху гърбица от замръзнала земя се извисяваше огромна къща. Къщата беше тъмна, но от един от комините в средата на покрива излизаше на тласъци пушек, по-сив от сивото небе.

Дали това не беше капан? Замръзналата ливада, водеща към топлата къща, може би беше минирано поле.

Момичето мълчеше. Беше притеснена не по-малко от мен. Ами ако къщата беше пълна с германци или руснаци? И в двата случая щеше да възникне проблем. Руснаците щяха да ме убият или да ме вземат в плен. Германците щяха да се поинтересуват защо не съм с униформа.

Не ми се искаше да си представям какво щяха да направят с момичето.

— Ще се движим покрай дърветата, докато стигнем до къщата — прошепнах. — И ще видим кой е в нея.

Едно нещо знаех със сигурност — нямаше да открием мила възрастна двойка, която се наслаждава на вечерното си усамотение в гостната — той с лула, а тя с ръкоделие.

Тръгнахме към голямата къща. С всяка следваща крачка се чувствах по-зле.

Застрелях го.

Застрелях човек.

Рицарят ме спаси, а сега аз бях спасила рицаря. Защо това не ме караше да се чувствам по-добре?

Звукът от изстрела беше разкъсал шев в ума ми. Пропъдените спомени изтичаха през дупката капка по капка.

Ботуши. Писъци. Шум от разбиващо се стъкло. Изстрели. Череп, опрян в дървото.

Опитвах се да ги отблъсна.

Моля ви, вървете си.

Не можех да ги спра. Прииждаха към мен, все по-бързо. Все по-бързо.

Болка разкъса тялото ми и аз се свлякох в снега.

Поетът на обувките седеше до нажежената камина и лъскаше ботушите си със саждите, които беше изстъргал от огнището. Седнало до него, безпризорното момченце го наблюдаваше и имитираше движенията му върху малките си боти.

Въглените пукаха и подскачаха, тласкайки вълни от топлина към лицето ми. Усещането беше божествено. Загърнах си главата с шала и си закопчах палтото.

— Ако успея да намеря дъб в гората, ще направя отвара от кората му, за да се опитам да излекувам с нея някои от пришките — казах на поета.