Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Разбирам ― кимвам.

И наистина разбирам, при това перфектно. Не само казаното от Франс ― разбирам всичко. Заподозрях го още този следобед, когато потърсих петното на стълбите и се уверих напълно, когато се качих горе и огледах добре леглото. Откакто съм се прибрала у дома, аз не съм лягала там. Въпреки че заразените завивки и сламеникът ги няма, още не смея да го използвам. В кухнята има друго такова легло и в момента спя на него. Ако бях легнала горе, още много отдавна щях да видя съвсем ясното издайническо петно на дървото от вътрешната страна на таблата.

През тази нощ изобщо не успявам да мигна. В главата ми непрекъснато се редят мисъл след мисъл. Унасям се едва преди зазоряване. Но не за дълго. Когато се събуждам, имам чувството, че току-що съм затворила очи. Нямам представа какво ме е събудило. Денят е неделя, а навън на обикновено шумната улица царят тишина и покой.

Застанала пред прозореца с изглед към празния двор, аз обмислям за пореден път плановете си. Разговорът, който ми предстои да проведа, би могъл да се превърне в начало на огромни проблеми за мен, но също така би могъл да сложи край на безпокойството ми.

Обличам се елегантно, слагам си най-хубавата дантелена шапчица и след лека закуска потеглям към Новата църква. Преди двамата с Еверт винаги вървяхме по този път заедно. Сега липсата му до мен е болезнена. Но това не продължава дълго. По пътя си срещам толкова много познати, че накрая пристигаме в църквата като една голяма група. Докато заемам мястото си, погледът ми се насочва към Исак, седнал на пейката с наведена глава, без съпругата и децата си. Много семейства в Делфт са в траур, но никой не е засегнат толкова жестоко, колкото той.

След службата правя всичко възможно да се окажа до него, докато се измъкваме от алеята между пейките.

― Катрин ― усмихва ми се тъжно той.

― Как си? ― питам.

― Ами… мисля, че можеш да си представиш, нали?

Кимвам.

― А ти? ― пита той. ― Как се справяш?

― Справям се.

― Сигурно ти е трудно да се окажеш вдовица за втори път в рамките на осемнайсет месеца.

― Така е, не е лесно, но започвам да го превъзмогвам.

Двамата излизаме заедно от църквата под септемврийското слънце и тръгваме един до друг.

― Аделаиде и децата носеха торбички с каменни стърготини на вратовете си — казва Исак. — Тя беше убедена, че това ще ги предпази. Когато чумата нахлу, много хора в Делфт започнаха да носят торбички с изстъргани парчета от камъните на църквата ― на някои места прорезите по стената си личат съвсем ясно. Но според мен Божията воля надали е да разрушим църквите.

― Аз пък напоследък стигнах до заключението, че нямам никаква представа каква е Божията воля — изтъквам и Исак кимва в знак на съгласие с мен.

― Животът не е лесен ― въздъхва, ― но не можем да виним за това само Бог. Човекът е греховно създание.

― Като пристав ти сигурно знаеш много по този въпрос ― подмятам.

― Точно така. Вбесяващо е колко рядко хората съблюдават законите и заповедите. Това важи за стари и млади, за мъже и жени… В повечето случаи провиненията са минимални и все пак…

― Наистина ли? Няма ли и по-сериозни случаи? Например убийства?

― Много престъпления от друг характер в крайна сметка завършват със смърт. Предумишленото убийство обаче е доста по-рядко. Преди два месеца ме поканиха да помагам в съдебен процес в Лайден срещу жена, отровила съпруга си, защото се влюбила в друг. След това избягала в Делфт.

― И беше ли осъдена?

― Разбира се. Увисна на бесилото.

Спираме в средата на пазарния площад и аз питам:

― Но как успявате да докажете нещо такова?

― Че е отровила съпруга си ли? Лесно ― намерили отрова за мишки в помийната ѝ яма. Изхвърлила там всичко, което останало. А според лекаря симптомите, които е имал съпругът ѝ, били напълно еднакви с тези, регистрирани при случаите на отравяне с отрова за мишки.

― Но не е ли възможно отровата да му е била дадена oт друг?

― Нямаше никой друг е достатъчно основателен мотив. Когато хванахме любовника, той призна, че жената действително планирала нещо подобно от известно време. Самият той бил против, но въпреки това тя привела плана си в действие. Него не можахме да обвиним в нищо, нямаше никакви доказателства, че е замесен. Но срещу нея имаше достатъчно. В крайна сметка и тя самата призна вината си.

― След като е била подложена на мъчения, нали?

― Не. Към това се прибягва само ако престъпникът е хванат на местопрестъплението. При това само ако имаме нужда от признание, за да издадем присъдата. Ако съществува и най-малкото съмнение, не подлагаме хората на мъчения, просто провеждаме сериозен разпит. Два дена в изолация в тъмна килия също помагат. Трябва да знаеш, че дибата не е нещо, към което прибягваме толкова лесно ― в крайна сметка живеем в седемнайсети век, нали така?