Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Значи, ако човекът продължи да отрича, не може да бъде осъден?

― Горе-долу така стоят нещата. Освен ако не е видян на местопрестъплението от много хора.

― От много хора ли?

― Да. Един свидетел никога не е достатъчен. Ако беше така, хората щяха да бъдат осъждани само защото някой, който им има зъб, иска да ги вкара в беда. Точно затова ние изискваме доказателства в подкрепа на обвинението.

Изведнъж сякаш слънцето засиява по-ярко, времето става по-топло. Сякаш звуците и цветовете около мен стават по-ярки и весели.

― Във всеки град ли е така? ― питам.

― Разбира се. Законът важи за цялата страна. Но защо са всички тези въпроси, Катрин? Надявам се, че нищо не тежи на съвестта ти, нали? ― подмята той и се засмива, но очите му опипват лицето ми.

Никак не ми е трудно да измисля причина за моя интерес.

― Имам един работник, когото подозирам в кражба ― казвам. ― Просто се чудех как да се справя с това.

― Ако имаш нужда от помощ, с радост ще го арестувам.

― Засега това е само подозрение. Възможно е нещата просто да са сложени на друго място. Благодаря ти, Исак! ― завършвам с усмивка и се обръщам с намерението да се прибирам у дома.

― Пак заповядай! ― кимва усмихнато той. ― Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен!

С кимване и още една усмивка аз му пожелавам довиждане и си тръгвам. Докато излизам от пазара и свивам в една странична уличка, рискувам да надникна през рамо. И виждам, че Исак продължава да ме наблюдава.

Вторият разговор, който се налага да проведа, е такъв, че предпочитам да го отложа за понеделник, когато наоколо ще има хора. Но когато се прибирам у дома, виждам, че вратата към работилницата е отворена. Влизам и заварвам Якоб, застанал край пещите.

― Какво правиш тук? ― питам.

― Поддържам огъня — отговаря той, без да вдига очи от една от пещите.

― Не ходи ли на църква?

― Не. От доста време не ходя по църкви — заявява той, обръща се, впива очи в мен и отсича: ― Освен това исках да говоря с теб! Мина достатъчно време, Катрин. Искам отговор!

― Утре ― казвам.

― Не, днес! Вече знаеш какво ще ми кажеш утре, така че кажи го сега!

― Хубаво, сам си го изпроси! Е, аз няма да се омъжа за теб, Якоб! Не те обичам! Нямам изгода да се омъжа за теб даже от търговска гледна точка!

Така. Казах го. Спокойно и овладяно.

Лицето на Якоб изведнъж се трансформира, сякаш е направено от желе. В очите му проблясват студени искри, усмивката му изчезва.

― Нямаш изгода от търговска гледна точка, така ли? ― просъсква. — Ти май не си с всичкия си, Катрин! Забрави ли, че само с една дума мога да съсипя и теб, и търговията ти?

― Не мисля ― изричам спокойно. Самообладанието ми го прави неуверен в себе си, забелязвам го по лекото смръщване. ― Между другото, ти си уволнен. Забравих да ти кажа.

― Не можеш да направиш това! ― извисява глас той и тръгва бавно към мен. ― Не можеш да ме уволниш!

― О, да, мога! И вече го направих. Искам веднага да си събереш багажа и да напуснеш Делфт! Ако утре сутринта те заваря още в града, ще те предам на пристава и ще го накарам да те разследва за убийство!

― Ти ще предадеш на пристава мен ? ― провиква се той. Лицето му е незабравима картинка.

― За убийството на Еверт. Нямам представа какво си му дал, но то със сигурност не му е помогнало да се почувства по-добре. Какво имаше в него? Напръстник, така че сърцето му моментално да спре? Ти знаеш достатъчно за билките, за да измислиш някаква отвара. А чумната епидемия ти идва много удобно. Отлична възможност да премахнеш някого от пътя си, без да събуждаш подозрения. Според мен ти си слагал все по-големи количества от тази отрова в храната му, докато накрая не си го уморил. Това обяснява защо е лежал толкова спокойно ― получил е сърдечен удар!

Якоб се изсмива. Но смехът му звучи като предупреждение и изобщо не изглежда шокиран.

― Напротив, той беше болен от чума, Катрин! Няколко хора го видяха!

― Какво са видели? Тъмносините петна, които си мацнал на врата му ли? Снощи стоях и смесвах бои, докато не получих среднощно синьо — точният нюанс, който имитира перфектно синините от чумата. За твое съжаление си разлял част от сместа. На стълбата и на таблата на леглото!

Якоб се ухилва зловещо, настъпва отново към мен и просъсква:

― Но ти, разбира се, няма да кажеш на никого за това, нали? Защото и ти самата не си невинно ангелче, скъпа Катрин! Така и не ми каза какво е усещането да притискаш възглавница в лицето на някого, докато той не се задуши. Хофърт събуди ли се? Съпротивлява ли се? Разбираше ли какво му предстои? Еверт поне нямаше никаква представа, но за твоето деяние надали бих могъл да кажа същото. Така че, извинявай, но ти не си по-добра от мен!