Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Кой беше последният, който видя съпруга ми жив, Клас? ― питам.

― Якоб ― отговаря момчето. ― Той приготви някакво лекарство и се качи горе с една малка чашка, за да го даде на шефа.

Опитвам се да си представя стаята така, както я видях и първия ден, когато се прибрах у дома. Нямаше никаква чашка.

― Какво лекарство беше това, спомняш ли си?

― Ами, някакъв смешен цвят ― свива рамене Клас. ― След като почистих работилницата, аз също се качих горе. Знаех, че не трябва, че не ми е работа да влизам в къщата на шефа, обаче Якоб го нямаше толкова дълго, а аз исках да видя дали не мога да помогна с нещо. Бях на средата на стълбите, когато той излезе от стаята. Отпрати ме с думите, че шефът бил заспал.

― Как изглеждаше Якоб, когато го видя? Стресна ли се?

― Мъничко. Не много, де. Просто ме отпъди и ми рече да се връщам в работилницата.

― А ти случайно да си се върнал по-късно, за да провериш какво става?

Клас поклаща глава и отвръща:

― А, не. Повярвах му. Реших, че шефът наистина спи.

Нещо в тона му привлича моето внимание и аз питам:

― Повярвал си му тогава, но по-късно не, така ли?

― На следващия ден, когато научих, че шефът бил мъртъв, аз започнах да си мисля за онова лекарство. Якоб слизаше надолу с празна чаша, а когато ме видя, я скри зад гърба си. Обаче нещо от нея капна и когато на другия ден отидох да погледна, забелязах нещо на стълбата. Съвсем мъничко, но беше напълно попило в дървото. И до днес още не знам какво ще да е било това лекарство.

Очите ни се срещат. Тишината между нас натежава от неизказани мисли.

― Благодаря ти, Клас! ― изричам накрая. ― Какво ще кажеш да запазим този разговор между нас в тайна, а?

Клас кимва, а когато излиза, аз веднага се втурвам да огледам стълбата към горния етаж.

Тази вечер аз седя в дневната на Анхелика и Квентин. Когато се появявам, те тъкмо се канят да вечерят, затова канят и мен на масата си. По време на вечерята и в присъствието на децата аз не повдигам темата, заради която съм дошла при тях, но веднага, след като малките си лягат, аз поисквам от тях да ми разкажат за последните дни на Еверт.

Анхелика и Квентин се споглеждат. Били останали с впечатлението, че още се боря със загубата на съпруга си и затова не желаели да ме разстройват допълнително. Но очевидно сега им се струвам достатъчно спокойна, защото Анхелика веднага ми казва онова, което искам да чуя.

― Да, наистина се отбих да го видя в онзи следобед. Не се чувстваше добре ― болеше го гърлото и беше уморен, но изобщо не се притесняваше от това. Или поне се преструваше, не знам. Посъветвах го да си легне по-навреме и той каза, че ще ме послуша. Това беше последният път, в който го видях жив.

― А на следващия ден, когато си чула, че е починал?

― Тогава отидох аз ― обажда се Квентин. ― Франс беше намерил Еверт мъртъв и дойде да ми каже. Лежеше си в леглото съвсем кротко, като че ли беше умрял в съня си. Чумата очевидно си беше свършила работата много бързо. Понякога става и така.

― Откъде си сигурен, че е бил болен от чума? — питам аз. ― Видя ли подутини по тялото му?

― Не, беше покрит с чаршафи до гърдите. Не погледнах под тях, защото забелязах синкаво-черно петно някъде на врата му. Ако трябва да бъда честен, не посмях да го доближа!

― Ами Франс? ― продължавам да питам.

― Франс също не го пипна. Напусна стаята заедно с мен.

― А когато пристигнаха събирачите на трупове, за да го вдигнат?

― Катрин, съжалявам! ― промърморва Квентин. Обаче не уточнява за какво. Може би, че не е помогнал на най-добрия си приятел, когато е бил болен, или че дори след смъртта му е стигнал само до прага на стаята му.

Благодаря на приятелите си за вечерята и поемам обратно към Хиър. Дните пак са започнали да се скъсяват и мъглата над канала нахлува все по-рано и по-рано. В работилницата се виждат светлини от свещи и от пещите, които никога не изстиват, Франс е поел вечерната и нощната смяна и в момента, в който влизам, той носи кошница с дърва за огрев. С него никога досега не сме говорили за обстоятелствата около смъртта на Еверт, затова решавам да го попитам. Но не научавам нищо по-различно от вече чутото. Той просто потвърждава казаното от Квентин. Еверт си е лежал спокойно в леглото. Единствените неща, които са го издавали като жертва на чумата, били раните по гърлото и гърдите му.

― Сигурно някъде е имало и подутина, а? — питам.

― Може и да е имало, но аз не я видях ― свива извинително рамене Франс. ― Освен това и не търсих. Просто не посмях да го докосна, Катрин.