Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Чаршафите и сламениците от леглата са вдигнати. Правилата изискват всичко, на което е лежал болният от чума, да бъде изгорено, за да бъде предотвратено разпространението на заразата.

Впивам поглед в празното легло за няколко секунди, след което отварям широко прозорците.

Еверт е бил погребан в Новата църква. Отивам на гроба му, придружавана от Квентин, Анхелика, Йоханес и Дигна. Оставам дълго време втренчена в плочите и надписа върху тях, като се опитвам да си го представя как лежи отдолу. Все още неспособна да повярвам, прикляквам и плъзвам пръсти по буквите, изписващи името му.

Матиас би трябвало да е тук, както и Адриан. Изпращам писмо до Амстердам и получавам отговор, че Адриан се възстановява от чумата и още е твърде слаб, за да пътува. Бригита е добре. А Матиас си плава в другия край на света, без да има никаква представа какво става тук.

Може би никога няма да се върне. Може би ще остане там, в онзи непознат свят. А може би и той е мъртъв.

― Катрин, ти направи Еверт много щастлив ― обажда се зад мен Йоханес. ― Преди теб той твърде дълго време беше нещастен. Радвам се, че успя да вкуси от щастието поне за няколко месеца!

Аз само кимвам и се насочвам към гроба на Аделаиде. Молим се, после си разменяме няколко приятелски думи и накрая бавно напускаме църквата.

― Може би е малко рано да питам, но имаш ли някаква представа какво ще правиш оттук нататък? ― пита Анхелика, когато се прибираме у дома. Тя дойде заедно с мен и сега двете пийваме по питие в едно слънчево ъгълче на пустия заден двор.

Отпивам глътка от бирата си, поклащам глава и отговарям:

― Нямам никаква представа.

― Би могла да продадеш компанията. Върви добре, така че ще ти донесе купища пари. А и вече е само твоя.

Това е вярно. Нямам нужда да си търся работа, нямам нужда да поддържам къщата на някого и да чистя кухнята му. Аз си имам бизнес. Бизнес, от който си нямам ни най-малка представа.

― Интерес към „Лотоса“ има ― продължава Анхелика. ― Вече двама души ни питаха дали фирмата ти ще се продава.

― Не знам ― отговарям. ― Не ми изглежда правилно.

― Разбирам те, скъпа, наистина те разбирам! Ти изигра важна роля в успеха ѝ, затова ще ти бъде много трудно да я видиш как минава в чужди ръце. Но какво можеш да сториш сега, след като Еверт го няма? Като негова вдовица, имаш пълното право да продължиш бизнеса му, но като жена нямаш право да подписваш договори. Ще се наложи да оставиш деловата страна на нещата на някой мъж.

― Бих могла да си наема управител.

― Или да продадеш компанията на нас с Квентин и да дойдеш да работиш за нас. Един добър художник като теб няма да ни се отрази зле.

― Ти сериозно ли?

― Разбира се. Ще ти плащаме много добре!

Обръщам се и се заглеждам в Квентин и Якоб, които запълват дупките от гвоздеите в черчеветата на прозорците със смес от лепило за дърво и стърготини.

Ритникът в корема ми ме откъсва от тях и ме кара да погледна към него. Какво би искал за нас Еверт? На първо място да мога да се грижа за себе си и за нашето дете. Но освен това би желал да предаде компанията си на своето дете, независимо дали ще бъде момче, или момиче. Така че какво искам аз, няма никакво значение ― дължа му го да се опитам да вдигна нашия „Лотос“ отново на крака.

Оказва се, че изобщо не е проблем да си намеря нови работници. В мига, в който обявявам, че отварям наново грънчарница „Лотос“, те сами започват да се стичат към нас. Висококвалифицирани занаятчии, някои от тях от южните земи, избягали от чумата, върлуваща във Фландрия. Наемам си и нова икономка Хили, млада жена в началото на двайсетте, която си разбира от работата.

Не може да му се отрече и на Якоб ― от голяма помощ ми е. Кой би си помислил, че ще започна да го ценя така? Заедно ние преценяваме пригодността на грънчарите, художниците, майсторите на глина и огнярите, които идват да търсят работа. Окончателното решение вземам аз, но Якоб задава толкова подходящи въпроси и има толкова разумни аргументи, че не мога да пренебрегна мнението му.

Наемам обратно Клас и Ламберт, които са били избягали със семействата си в близките села и сега се радват, че могат да се върнат отново на работа. Якоб не ги вижда като особена придобивка за фирмата и се опитва да ме разубеди, но за тях аз се запъвам. Еверт никога не се е оплаквал от тези момчета и ако беше на мое място, със сигурност щеше да ги задържи.