Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Шокът от огромното бяло„Ч“ на вратата е като удар в гърдите ми. Усещам как оставам без дъх, имам чувството, че ще припадна. Стоя пред вратата, неспособна да се помръдна. Не, това не може да бъде истина!

Витрините на магазина са заковани с дъски, сгъваемите кепенци се носят безцелно по канала, отникъде не се чува нито звук. Приближавам се до витрината и надниквам вътре между две дъски. Стоката си е по рафтовете както обикновено. Но наоколо не се вижда никой.

― Катрин?

Обръщам се бързо. Зад мен стои Якоб с шапка в ръце.

― Значи се върна ― казва.

Гледам го, неспособна да изрека каквото и да било, опитваща се да отложа неизбежния въпрос. Но дори не ми се налага да питам ― отговорът е изписан по цялото лице на Якоб.

― Еверт? ― прошепвам.

― Стана бързо. Получи цирей и всичко приключи. Някои хора се борят с дни, но при него не стана така ― започва да мачка шапката си в ръце и въздъхва. ― Всички работници избягаха. Анна вече си беше заминала. И изведнъж тук не остана никой. Затова просто реших да обкова целия магазин с дъски.

Мъката, която се надига в мен, е толкова остра, че едва си поемам дъх. От гърдите ми се изтръгва ридание и Якоб ме хваща за рамото.

― Ела с мен! ― изрича.

Отвежда ме при Анхелика и Квентин, които ме приемат с отворени обятия. Водят ме в дневната и ми сервират червено вино, за да възвърна цвета на бузите си.

После изслушвам безмълвно разказа им за последните дни на Еверт и за тревогите му по мен. Бил ги накарал да обещаят да се грижат за мен, ако с него се случи нещо. Потвърждават, че не е страдал много и е починал много по-бързо, отколкото са очаквали. А после разговорът се насочва към други наши познати, отнесени от чумата — като Аделаиде и нейните близнаци. Единственият жив от семейството им бил Исак — бил пощаден само защото бил по някаква работа в Харлем. Докато се прибере в Делфт, съпругата и децата му вече били погребани.

Анна също починала. Два дена след моето тръгване тя заминала при племенницата си в Лайден, за да избяга от чумата Така се оказала в града, където чумата върлува с най-страшна сила. Анхелика и Квентин разбрали тъжната вест от децата ни Анна, които останали в Делфт и били живи и здрави.

Всички тези кошмарни новини ме карат да онемея. При скръбта няма следваща стъпка, а и сълзите не могат да бъдат вечни. На някакъв етап преставаш дори да плачеш и просто млъкваш.

Изправям се бавно.

― Какво ще правиш сега? ― пита Анхелика.

― Прибирам се у дома ― отговарям. ― Квентин, Якоб, бихте ли разковали прозорците на магазина, ако обичате? Искам да си вляза в къщата.

В работилницата цари необичайна тишина. Ваните с калаената глазура, грънчарските колела и щайгите с недовършени изделия си стоят така, сякаш е просто неделя и утре работата ще продължи по обичайния начин. Само засъхналата боя в бурканчетата в студиото и студените пещи издават, че тук вече не се работи. Сега, когато дъските от витрините са разковани, слънчевите лъчи отново нахлуват в магазина и разкриват дебелия слой прах, покриващ рафтовете с продукцията ни и масите.

― Ако мога да направя още нещо за теб… ― обажда се Квентин.

Без изобщо да се обръщам, отговарям:

― Бих искала да остана сама, ако обичате!

Стъпките на двамата мъже се отдалечават, вратата след тях се затваря. Поемам си дълбоко дъх, затварям очи и пускам на воля болката.

― Еверт! ― прошепвам.

През последните няколко седмици си бях представяла събирането ни толкова често, че сега ми е трудно да повярвам, че няма да го видя никога повече. Трудно ми е да повярвам, че той е изчезнал от живота ми, без да съм била в състояние да се грижа за него в сетния му час, без да съм успяла да се сбогувам подобаващо със съпруга си. Какво ли е почувствал, когато е открил подутината си? Дали е мислел за мен, когато треската е разкъсвала тялото му и вътрешните кръвоизливи са изпивали силите му? И къде изобщо е погребан? На църковна земя или в масов гроб, както често става по време на епидемии? Много ми се иска да вярвам, че е на църковна земя.

Започвам да обикалям безцелно празните работилници, магазина, а накрая се качвам на горния етаж. Въздухът в жилищните помещения е застоял, както става в стаи, чиито прозорци не са били отваряни от доста дълго време. Иначе всичко изглежда така, сякаш Еверт всеки момент ще се върне. На масата седи недокосната чиния с боб и риба, до нея ― халба отдавна изветряла бира. От другата страна на чинията е счетоводната книга, която съпругът ми очевидно е преглеждал, когато чумата го е победила.