Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Някъде към средата на деня огладнявам. Стените на Делфт изглеждат близо, но още не съм нито у дома, нито в безопасност. Но на празен стомах не мога да продължа. Завивам в тесен път, отвеждащ към някаква ферма, и влизам в двора. Посреща ме лаещо като лудо куче, завързано на верига. От къщата обаче не излиза никой. Погледът ми се плъзва към предната врата и на нея зървам буквата „Ч“.

Не ми се иска особено да влизам в чужда къща, без да съм поканена, но тъй като наоколо не се вижда никой, нямам избор.

Заставам на прага на кухнята и се провиквам неколкократно. Никой не се появява. На ниска масичка се виждат хляб, сирене и плодове. Поглеждам ги лакомо, но засега продължавам напред.

Бутвам втората врата и виждам пред себе си мрачен коридор. Отнякъде се чува шум и аз замръзвам на мястото си. Заслушвам се. Звукът не се повтаря, но внезапно долавям във въздуха зловонна миризма. Обръщам се, канейки се да изляза оттук, но после пак чувам шума. Като тъпи удари по дърво.

Въпреки че някакъв глас в главата ми пищи, че трябва да бягам, аз избирам да не го послушам. Отварям най-близката врата, която, както и подозирам, води към дневната. Тук вече зловонната миризма се превръща в непоносима смрад, която познавам много добре.

В леглото с вратички има някой. Ударите идват от ръцете и краката на този някой, биещи по дървените стени на леглото. Придружавани са от измъчени викове и от време на време вой. Сърцето ми се смръзва от ужас. Макар и от разстояние, през отворените вратички виждам, че човекът, който лежи там, е не възрастен, а дете.

Пристъпвам бавно към леглото. Всяка следваща крачка е истинска победа над собствените ми инстинкти. Да, това е малко момиченце, на не повече от седем години. Влажната ѝ руса коса е залепнала за лицето ѝ, което пък е зачервено от треската. Гърдите ѝ се надигат, но тя все не може да си поеме достатъчно въздух. Тънък чаршаф наполовина покрива плувналото ѝ в пот и гной тяло. Макар и крехко, по него се виждат най-малко шест тъмносини издутини и много други рани, цялата ѝ кожа блести в неестествен цвят.

― О, боже! ― прошепвам аз.

Не е необходимо да си лекар, за да разбереш, че това дете е изгубена кауза. Поназнайвам нещо за лековитите билки и комбинациите от тях при дребни заболявания като възпалено гърло или болки по време на месечния цикъл, но какво можеш да дадеш на човек, умиращ от чума? Малкото лауданум, с който разполагам, не би могъл да я спаси. Най-много да пооблекчи страданията ѝ.

Връщам се да си взема чантата, която съм оставила до вратата на кухнята. В мига, в който влизам, разбирам, че има нещо различно. Светлината е по-слаба. Веднага след това разбирам защо ― прагът е блокиран от мъж и този мъж ме гледа свирепо.

Настъпва гробна тишина. Докато накрая аз не казвам:

― Много се извинявам, но чух викове за помощ.

Мъжът не казва нищо, само продължава да ме гледа свирепо. Когато се заглеждам по-внимателно в него, виждам, че всъщност е още момче. Не повече от петнайсетгодишно, много високо и с цепната горна устна, която продължава чак до носа.

― Само исках да си взема багажа — казвам и соча вързопа си. ― Там има нещо за пиене, което може да помогне на онова малко момиченце.

След още един продължителен поглед момчето грабва вързопа ми и ми го подава.

Поемам го с облекчение, поставям го на масата и започвам да ровя из него. Момчето се приближава и застава до мен.

― Онова момиченце в леглото — казвам, ― сигурно е твоя сестра.

Той кимва.

― Как се казва тя?

― Вилхелмина. Болна е.

― Да, видях.

― Тя умира.

Нещо в поведението му и в начина на говорене изглежда много странно, и то не заради заешката му устна. Оглеждам го за миг, след което продължавам:

― Не мога да ѝ помогна да оздравее, но мога да облекча болката ѝ. Смяташ ли, че идеята е добра?

Момчето кимва и аз изваждам от вързопа последното си малко бурканче лауданум. Докато двамата вървим обратно към дневната, той казва:

― Първо се разболяват и после умират. Всичките.

― Без теб. Защо става така?

Той свива рамене.

― Как се казваш? ― питам.

― Лукас.

― Аз пък съм Катрин. Има ли други хора в къщата, Лукас?

― Всички са мъртви. Ти също ли ще умреш?

― Не планирам нищо подобно ― отговарям.

Което ми напомня, че за днес още не съм пила дозата си лауданум. Спомням си, че в шкафа забелязах чаши. Отварям го, вадя три и във всяка от тях наливам по малко от лекарството. Една от чашите подавам на Лукас, втората изпивам на един дъх.