Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Март се хвърля към мен. Сграбчва буталото и се опитва да го изтръгне от ръката ми. Аз го държа с всички сили и успявам да му го измъкна. Нито за миг не се поколебавам какво трябва да сторя с него. Буталото се стоварва върху рамото на Март. Болката, която разкривява лицето му, подсказва, че той има подутина и под мишницата. Но нямам време нито за съчувствие, нито за разбиране. Вдигам отново дъбовото бутало над главата си, готова да го стоваря отново върху Март, но той се хвърля към мен. Ала буталката се оказва на пътя му, препъва го и той стоварва половината от тежкото си, покрито с чумни циреи тяло върху мен. В този момент дочувам в далечината гласа на майка ми и спирам да пищя. Тогава осъзнавам, че Март не помръдва.

Плачеща и едва поемаща си дъх, аз успявам да изпълзя изпод тялото му. Облягам се на стената и виждам как майка ми се надвесва над Март с голяма цепеница в ръка. Зад нея стои Клара, покрила уста с ръка.

А аз стоя, гледам безжизненото тяло и потръпвам от отвращение. После започвам да нареждам:

― Той е чумав, мамо! О, боже, стовари се върху мен!

― Веднага събличай дрехите си, а аз ще ги изгоря! ― заповядва майка ми. ― После се натъркай и измий добре на помпата. Хайде, Катрин, бързо! Размърдай се, дъще!

Хвърлям последен поглед на Март, а после се обръщам и излизам тичешком от хамбара.

Никога през живота си не съм се събличала толкова бързо. Точно тук, насред двора, пред очите на всеки, който реши да мине.

Значи ето как Господ бил решил да си оправи сметките с мен — чрез брата на Хофърт. Колко подходящо. Обаче аз не се давам така лесно! Изтърквам до зачервяване тялото си, измивам го обилно с вода от помпата и хуквам вътре, за да си облека чисти дрехи. Докато изляза обратно навън, всичките ми предишни дрехи са вече купчина пепел, която майка ми помита и изхвърля на боклука.

Точно в този момент в двора се появя баща ми, следван от братята ми Лаури и Дирк.

― Видях пушек ― казва татко и поглежда изненадано към черното петно от огън на земята.

Мама му прави знак с ръка да се приближи и отваря вратата на хамбара, който е заключила.

― Този нападна Катрин ― промърморва и кимва по посока на тялото на Март. ― И е чумав!

Баща ми, който тъкмо се кани да влезе, замръзва на място, когато чува тази дума.

― Чумав ли?

― Но какво изобщо прави тук? ― подвиква Дирк.

― Дошъл за Катрин.

Всички се вторачваме към земята и Март. Баща ми не казва нищо, братята ми ― също. Март бавно идва на себе си и простенва.

― Какво ще правим с него? — пита Лаури.

― Нищо! ― отсича татко и грубо му обръща гръб. ― Оставете го сам да си се оправя! Никой да не е припарил до него!

Към края на деня въпреки забраната аз се промъквам тихо в хамбара. Поглеждам към Март от безопасно разстояние. Той лежи по гръб и зяпа в тавана. Бавно обръща глава към мен и отваря уста, разкривайки подпухналия си, черен език. Разтрепервам се и отстъпвам назад.

― Не си отивай ― прошепва той. Всъщност едва го разбирам. ― Моля!

Без да обръщам внимание на мъчителните му викове, аз се обръщам, грабвам една дървена чаша от рафта до мен, отивам до помпата, напълвам я и се връщам. Не смея да се приближа, разбира се, но поставям чашата на пода и с помощта на метлата с дългата дръжка я избутвам към Март. Той опира устни в ръба ѝ и започва да пие жадно.

Не отлепям очи от него. Представлява страховита гледка ― от носа и устата му шурти кръв, очите му са изцъклени от треската. На местата, където ризата му се е вдигнала, се виждат пурпурни и черни петна. Както и циреи, много повече, отколкото сутринта, когато пристигна.

До главата му се вижда празна дървена чаша, което означава, че преди мен тук е влизал и някой друг, и този друг също му е давал вода. Това е единственото, което сме в състояние да сторим за Март.

― Катрин ― изгъгва дрезгаво той, когато се обръщам да изляза.

Впивам очи в него и чакам.

― За Хофърт… Направи ли го или не?

В продължение на няколко секунди в гърдите ми се води вътрешна битка, но накрая промърморвам:

― Смяташ ли, че вече има някакво значение?

Той бавно поклаща глава и вдига очи към небето, като че ли вече вижда пътя, който му предстои.

Когато на сутринта баща ми влиза в хамбара, за да провери какво става, заварва Март мъртъв. Двамата с малкия ми брат увиват трупа в чаршаф и го завличат в края на пътя. Утре ще бъде прибран от каруцата, която ежедневно събира жертвите на чумата.