Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Но пък всички до един са много щастливи, че ще си имам бебе.

― Жалко, че и съпругът ти не дойде с теб! ― отбелязва майка ми. ― Щеше да ми бъде много приятно да се запознаем!

Въпреки че през цялото пътуване не спираме да говорим, когато след два часа на хоризонта изникват първите къщи на Де Райп, все още никой не е споменал името на Хофърт. Все пак аз намирам начин небрежно да попитам за Март.

― Все още се опитва да разбере къде си ― отговаря баща ми. ― Обаче ние си мълчим. Уж не знаем.

Обърнала лице към водите и с коса, прибрана под шапчицата, аз продължавам да седя притисната до брат ми Дирк, така че хората да ме вземат за неговата съпруга. Въздъхвам облекчено едва когато лодката завива в широката канавка, която минава покрай нашата ферма, и спира на пристана. За първи път през живота си се радвам, че къщата на родителите ми е толкова изолирана от останалата част на селото.

Изпълнена с огромно вълнение, обгръщам с поглед познатите очертания на нашата ниска къща, износената слама на покрива, кирпичените стени и разнебитените външни постройки.

Лаури скача в тревата и ми подава ръка, за да сляза на брега.

Към нас тича млада жена и когато ме вижда, зяпва от изумление.

― Катрин! ― възкликва и ме прегръща. После ме хваща за ръка, въвежда ме в двора и добавя: — Толкова се радвам, че се върна! Ако знаеш само колко липсваше на всички в този дом! Как си? Да не би да си бременна?

Кимвам и се усмихвам на Клара, след което отварям вратата на къщата. В мига, в който се озовавам в кухнята, ме изпълва сладка носталгия. Гърнетата и съдовете по рафтовете край стената, дългата маса, изработена лично от баща ми, на която съм се хранила като дете, огнището с декоративните плочки с животни и хора, за които майка ми обичаше да си измисля разни истории, мебелите, нарисувани от мен — всичко е толкова познато! Плъзгам пръсти по цветния мотив на един от шкафовете и се усмихвам доволно.

За да не поемам излишни рискове, през следващите няколко дена изобщо не си показвам носа навън. Из къщата и на двора има предостатъчно работа и не си струва да се излагам на опасност. Междувременно чумата настъпва здраво. Алкмар е притиснат от нея от всички страни. Даже от нашия двор виждам съвсем ясно пушека, носещ се от запалените варели с катран по стените му, предназначен да гони отровните изпарения на болестта. Притеснявам се невероятно много за Еверт и най-вече за това, че не мога да се свържа по никакъв начин с него. Тревожа се, разбира се, и за Берта и Емил.

От хората, които минават с лодки по нашия канал или пък пеша през задната част на фермата ни, научаваме страховити новини. Както изглежда, в катедралата на Алкмар всеки ден се провеждали по няколко погребения. От откритите гробове се разнасяла непоносима воня и на все повече и повече входни врати се виждала закована месингова буква „Ч“ като предупреждение, че в къщата има заразени.

Въпреки всички превантивни мерки обаче чумата продължавала да настъпва из града. Градските власти на Алкмар не поемали никакви рискове ― забранили носенето на вълнени и кожени дрехи, както и на дрехи втора употреба, търговците на дрехи и собствениците на заложни къщи били принудени да затворят дюкяните си. Доколкото разбирам, този последен закон изобщо не бил необходим, тъй като хората така или иначе не купували такива неща, и външните търговци на кожи, чорапи и шапки били прогонени от града.

Селяните можели да продават стоките си само извън стените на града. Забранили продажбата на жито, но на зеленчуци и плодове била разрешена. Тъй като открай време се знае, че определени продукти спомагат за разпространяването на болестта, търговията в Алкмар като цяло била замряла, защото хората станали по-предпазливи. Като особено нежелани били нарочени сливите поради неприятната им прилика с чумните бубони.

Само шестнайсет са километрите, отделящи Де Райп от града, затова ние живеем в постоянен страх да не би чумата да стигне и до нас. Баща ми гони всеки странник, осмелил се да се приближи до двора, и ни забранява да ходим в селото. Превръщаме се в затворено стопанство, изхранвайки се с онова, което сме произвели.

Връчвам на всеки от членовете на семейството ми по едно миниатюрно бурканче лауданум. Прието е с обичайния селски скептицизъм към непознатото. Освен това церове против чумата ― колкото щеш и затова никой вече не знае на какво и на кого да вярва. Но когато добавям, че това лекарство ми е препоръчано от един богаташки доктор от Амстердам, лауданумът е моментално приет.