Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Но въпреки всички тези злокобни слухове животът в Алкмар си тече както обикновено. Ограниченията не са толкова големи, тъй като градските власти отдавна са забранили влизането на странници в пределите на града. Разрешено е влизането само на производители от близките села, за да продават на пазарите. За редовния петъчен пазар на сирене също няма забрана. И тъй като тази седмица може да се окаже последната възможна, в града се очакват тълпи от селски производители. Първите продавачи се появяват още в четвъртък вечерта ― с открити или покрити каруци по дигата или с баржи по река Зехлис.

Те карат в града не само сирене, но също така зеленчуци и плодове, хляб и сухари, пилета и патици, риба и месо. Алкмар не разполага с голям централен площад за организиране на пазарния ден, затова всички улички и мостове се изпъстрят с малки и по-големи сергии. Само за сиреновия пазар има конкретно място ― една отсечка от брега покрай кея, близо до къщата на теглилките. Научавам, че миналата година били съборили някои от старите къщи там, за да разширят пространството и да го превърнат в нещо като малък площад.

През тази вечер аз най-сетне се осмелявам да изляза по улиците, за да потърся семейството си. Наясно съм, че баща ми ще гледа да се възползва максимално от тази възможност и да продаде колкото може повече сирене, преди чумата да се появи и да сложи край на търговията му, а майка ми ще е изскубнала и подготвила за продан всичкото годно цвекло, праз лук и зеле от зеленчуковата градина. Ала колкото и старателно да се оглеждам, никъде не ги виждам. Дълбоко разочарована, аз тъкмо се каня да се обърна и да се върна в скромната си квартира, когато иззад ъгъла се появява Берта. Няма никакъв смисъл да се преструваме, че не сме се видели, защото практически се сблъскахме. И тя се заковава на място, видимо притеснена от създалата се ситуация.

Аз разтварям ръце срещу нея и казвам:

― Виждаш, че не съм болна от чума, Берта!

― Не съм казвала, че си. Просто нямахме място.

― Ако бях заразена, вече щях да съм се разболяла ― продължавам настъпателно аз. ― И половината град щеше да се е заразил от мен!

― Да, знам. О, Катрин, съжалявам! Уплашихме се до смърт, когато започна да говориш за чумата! Но иначе не те излъгахме ― наистина нямахме място в странноприемницата в този момент. Въпреки че можехме да те настаним в някоя от нашите лични стаи, разбира се.

― Няма проблеми. Разбирам ― казвам аз.

― Ти си ми приятелка ― продължава да нарежда Берта. ― Или поне се надявам още да си. Трябваше да ти помогна, вместо да те отпращам!

Прегръщаме се и тя ме пита къде съм отседнала. Отговарям ѝ, че е по-добре да не знае, в случай че приставът пак се появи при тях и започне да задава нови въпроси.

― Аз и без това няма да му кажа! ― отсича Берта. ― Пък и в момента с тази наближаваща чума той си има много по-големи проблеми на главата и надали му е точно до теб. Имам чувството, че хората в града вече не могат да говорят за нищо друго освен за чумата.

― Когато настъпи този момент, препоръчвам и на двама ви да заминете при твоите роднини в Шахен! ― казвам аз.

― Ами странноприемницата? ― поглежда ме стреснато тя. ― Не можем да я оставим без надзор! Знаеш какво става, когато оставиш имот без надзор!

Да, наистина знам. Макар да е напълно разбираемо в случаи на епидемии хората да бягат, това не ги прави никак популярни сред онези, които са принудени да останат. Не всеки има средствата да си събере багажа и да напусне града, затова много често къщите на онези, които бягат от чумата, биват плячкосвани и опустошавани.

― Въпреки това трябва да заминете! ― не се предавам аз. ― По-добре да изгубите хана, отколкото живота си!

Берта поклаща отчаяно глава и промърморва:

― Убедена съм, че Емил няма да иска да чуе и думица по този въпрос. Той непрекъснато повтаря, че Бог е този, който избира кой да умре от чумата и кой не, така че нямало никакъв смисъл да бягаме. И аз съм напълно съгласна с него.

― Аз пък не съм! ― отсичам. ― Бог не питае никакво съчувствие към глупаците! Дарил ни е с разум, за да мислим, и с крака, за да бягаме, и ако чумата наистина стигне дотук, лично аз възнамерявам да се възползвам и от двете!

Но надеждите ни, че Алкмар ще бъде пощаден, са попарени още на следващия ден. Новината минава като вихрушка през целия град ― девет болни!

Жертвите са приети моментално в инфекциозната лечебница на Патерностер Роу, която наричаме още „чумната къща“. Там не само ги лекуват, но също така ги изолират, за да предотвратят разпространението на болестта, тъй като междувременно градът вече се пръска по шевовете от пристигналите от околните села търговци и селски производители.