Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Аз също се насочвам към него. Срещаме се в средата на пазара и аз се хвърлям в обятията му.

― Катрин! Боже мой, Катрин! ― изломотва разчувствано той.

Баща ми никога не е бил от особено сантименталните, но сега едва не ме смачква в прегръдката си.

― Какво те води тук толкова внезапно? Боже, добре изглеждаш, момичето ми! ― Погледът му се плъзва по лицето ми, после слиза надолу и стига до корема ми. Опулва се още повече. Поглежда ме, аз кимвам и се разсмивам. По лицето му се разлива широка усмивка и той възкликва: ― Но къде са майка ти и момчетата? Само гледай каква радост ще бъде, когато те видят, и то в това положение!

Радост е меко казано. Когато майка ми и братята ми пристигат при нас, настава такова прехвърляне от ръце в ръце, такива прегръдки и целувки, че ми се завива свят. После започват един през друг да ми задават въпроси, при това едновременно, докато не се намесва баща ми и не отсича:

― Хайде по-тихо, хора! Катрин не може да се вреди да каже и думица от вас! Време за говорене после — колкото щеш. Давайте сега да се захващаме да продаваме стоката си и да изчезваме оттук!

― Тате, от днес в града вече има чума! ― казвам предупредително.

― Да, разбрах вече ― кимва баща ми. ― Точно затова трябва да побързаме. Още по пътя научихме, че чумата е стигнала до Алкмар, но вече бяхме твърде близо. Затова продаваме стоката, подвиваме си опашките и изчезваме!

Точно в десет часа камбанката на пазара звънва, за да съобщи, че пазарът е отворен. Въпреки страха от пристава, аз оставам при майка ми и ѝ помагам в продажбата на плодовете и зеленчуците. В същото време братята ми помагат на татко в търговията на сиреновия пазар.

Точно както беше едно време. Вдигам от време на време глава към родителите и братята ми и цялата се изпълвам с топлота, душата ми запява. Майка ми ме забелязва, щипва ме нежно по бузата и казва:

― Много се радвам пак да те видя, дъще! Още повече се радвам, че очакваш дете! В кой месец си?

― В средата на петия вече.

― Ще останеш ли при нас до раждането? После се прибираш с нас, нали?

Имам сили само да ѝ кимна. А после двете се споглеждаме с широки усмивки.

Два часа по-късно всичко е продадено и ние сме готови да тръгваме. Остатъците от последните ни продадени пити сирене още капят от подносите в ръчната количка, когато баща ми прибира печалбата в кожения си портфейл и отсича:

— Тръгваме!

Няма време да се сбогувам с Берта и Емил. Втурвам се обратно до къщата на Щин и си събирам багажа. Щин не се вижда никъде наоколо, затова оставям на леглото ѝ парите, които ѝ дължа. После грабвам бохчата си и излизам в тясната уличка. В мига, в който отварям вратата, зървам пристав Ван Вен да се показва иззад ъгъла, придружаван от четирима въоръжени стражари. Един от тях върви напред, понесъл дълга пръчка ― Жезъла на справедливостта, който стражарите и приставът носят в случаите, когато отиват да арестуват някого.

Аз правя светкавично крачка назад, тръшвам вратата и хуквам светкавично през вътрешния двор. Прехвърлям вързопа си през оградата и, макар и с известни затруднения, се изкатервам след него.

Побягвам през градини, вътрешни дворове и малки улички, щастлива, че познавам толкова добре града. След значително заобикаляне успявам да стигна отново до сиреновия пазар, където семейството ми вече ме чака в нашата лодка.

— Ама запъхтяна ли си, а? — отбелязва Дирк, докато ми помага да се кача на борда.

Не казвам нищо. Само сядам до него и поглеждам през рамо, за да проверя дали ме грози някаква опасност. Дирк сякаш усеща какво става и внимателно оглежда обстановката по кея. После се помества така, че широкият му гръб ме скрива от очите на хората по брега и подвиква:

— Потегляме, момчета!

Пулсът ми става отново нормален едва след като минаваме покрай Портата на дърветата и напускаме границите на града.

Имаме много, за което да си говорим, но както става винаги в моето семейство, за най-важните неща не се говори. Всички се надпреварват да ми разказват в най-големи подробности за големия пожар, който минал през селото миналата година, а после и за брака на Дирк с Клара Симонсдохтер. Аз я познавам, играли сме често заедно като деца. От моя страна аз им разказвам за работата си като икономка в Амстердам и как после съм получила невероятния шанс да работя като художник в една грънчарница в Делфт. За Якоб изобщо не споменавам. Предпочитам да не обяснявам и защо не съм им писала — а и никой не ме пита. Семейни традиции.