Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Седмица след завръщането ми на село усещам как бебето ми приритва за първи път ― в същия ден, в който чумата пристига и в Де Райп.

Едно село не разполага нито с порти, които можеш да залостиш, нито с високи стени, които да държат далече нежеланите странници. Селото си лежи безпомощно насред широките поля. Някога, когато бях малка, мечтаех да живеем в центъра на селото, точно до училището и до другите деца, за да имам с кого да си играя. Сега обаче съм благодарна на съдбата, че къщата ни е в далечния край на селото, една от последните, преди нивите да се ширнат километри напред.

Гледаме си работата в напрегнато мълчание и вдигаме очи само когато тежките погребални камбани екнат над полята.

Започва август, жарък и душен, с кратки изливи на топли дъждове от време на време. Баща ми и момчетата бързат да приготвят сеното и прекарват всеки светъл час от деня на полето. Един ден аз си стоя в хамбара и бия масло, когато на прага внезапно застава някой и блокира светлината. Вдигам глава, без да спирам, мислейки си, че е баща ми или някой от братята ми. Оказва се братът на Хофърт и изражението му не вещае нищо добро.

Пускам уплашено дръжката на дървеното бутало и отскачам назад.

― Катрин ― изсъсква той. ― Знаех си, че си ти!

Минава известно време, докато събера сили да си отворя устата.

― Март… ― запелтечвам, ― мога ли да ти помогна с нещо?

Той се изсмива зловещо и отвръща:

― Всъщност, да. Отдавна чакам да се изправя срещу теб очи в очи. От доста време. Тъкмо бях започнал да се чудя дали Якоб някога ще успее да те намери.

― Якоб ли? Какво искаш да кажеш?

― Трябваше да те издири по моя поръчка, но не успя. А ето че ти най-неочаквано се върна.

― Но какви ги говориш, за бога? Якоб ме намери почти веднага, още в Амстердам! Преди повече от осемнайсет месеца!

― Така ли? Значи това дребно лайно ме е пързаляло! Е, няма значение, нали вече си тук. Крайно време е с тебе да си поговорим, госпожичке!

Хофърт беше мъж великан. Брат му е не по-малко внушителен. Крайно притеснително е да го гледам застанал там, със зачервено лице, петна от пот под мишниците, изцъклил очи срещу мен. Давам си сметка, че започвам да се оглеждам уплашено, сякаш не знам, че вратата, която той блокира, е единственият ми път за бягство.

― За какво… за какво искаш да говорим? ― питам безпомощно.

― За Хоф! За смъртта му! Според пристава няма доказателства, но двамата с теб отлично знаем как стана това. Всички знаят. Обаче ти няма да си признаеш, нали? Не, никога няма да си признаеш!

Започва да крачи към мен, но леко се олюлява, като че ли е пиян. Стисвам здраво дръжката на буталото.

― Той се е задушил! ― казва Март. ― Виждаше се в очите му! Докторът каза, че сигурно се е задавил със собственото си повръщано. Ти видя ли повръщано, Катрин? Не, не видя, нали? Мъничко слюнка, но това не е достатъчно, за да се задушиш. Според онзи мошеник сигурно това е била причината. Но докато успея да доведа от Алкмар друг лекар, който да огледа Хофърт, ти вече го беше погребала. Бързаше, естествено. Напълно разбираемо.

Втренчвам се в него, неспособна да кажа каквото и да било. В очите му има нещо много странно, гласът му също звучи особено. Сякаш езикът в устата му е подпухнал. В гърдите ми се надига грозно предчувствие.

― Не мърдай от мястото си! ― предупреждавам.

― Исках само да те поздравя с добре дошла, Катрин ― изфъфля той. ― Дай една прегръдка!

― Не се доближавай до мен, Март!

Макар и без да бърза, той все пак напредва към мен. Подготвям се да се защитавам, но после, за моя най-голяма изненада, той смъква панталоните си.

Дръпвам се ужасена, но той очевидно няма подобни намерения. Само повдига ризата си и разкрива срамните си части. Където на фона на мъртвешки бялата му кожа се вижда отблъскваща пурпурночервена висяща буца.

Ушите ми започват да бучат. Поемам си рязко дъх, за да не изпищя.

― Това е моят прощален подарък за теб ― казва Март, докато вдига панталоните си. ― Няма да умра, докато не прегърна любимата си снахичка за последен път, нали? А след това всичко ще бъде простено и забравено, защото ще бъдем в Божиите ръце. Какво има, Катрин? Изведнъж пребледня. Нямаш ли вяра в Бога?

Кокалчетата ми побеляват от стискане на дръжката на дървеното бутало. От ъгъла, в който съм застанала, няма изход. Вдигам буталото пред себе си, готова за бой.

― Нито крачка повече! ― изкрещявам. ― Ще го използвам! ― И вдигам заплашително над главата си тежкия дъбов уред за биене на масло.