Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Двете с майка ми почистваме хамбара с кофи гореща вода, а после изгаряме всички наши дрехи. След това вратата на хамбара се залоства и ние се заемаме с обичайните си ежедневни задачи.

Дни наред не откъсваме очи един от друг. Всяко невинно покашляне, най-дребното повишаване на телесната температура и най-невинната болка в главата са поводи за притеснение. Особено внимателно се следи моето състояние. Когато сутрин стана, първата ми работа е да проверя какво е положението под мишниците ми и около слабините. Плъзгам внимателно ръце по цялото си тяло, за да се проверя за издутини. Даже притискам с пръсти и всеки път, когато не открия нищо под кожата си, се изпълвам с прилив на облекчение. Не че през останалата част от деня не съм нащрек ― наясно съм, че чумата може да се появи по всяко време. Заедно с всички останали от семейството ми пия лауданум по три пъти на ден. Той ме успокоява, намалява тревожността ми. Не знам дали е благодарение на лауданума, или защото Господ все пак не ме е забравил, но в крайна сметка не се разболявам. Нито аз, нито членовете на семейството ми. След като минава цяла седмица, си позволявам да повярвам, че сме се спасили от чумата.

Болестта преминава през селото като вихрушка, повличаща със себе си множество жертви. За ситуацията в Алкмар чуваме новини от втора и трета ръка. Един ден, когато забелязвам по пътя да минава амбулантен търговец, се втурвам към оградата и го питам дали знае нещо за странноприемницата „Тринайсетте греди“.

― Онази дето е до Портата на призраците ли, госпожице? А, тя е затворена ― отвръща човекът. ― На вратата има едно голямо „Ч“.

Зяпвам го шокирано и промърморвам:

― Не може и двамата да са…

― Ако един в къщата се разболее, не след дълго се разболява и другият, госпожице. Но кой знае — има хора, които оцеляват. Не губете надежда!

Опитвам се, но не е никак лесно.

На следващия ден минава друг амбулантен търговец, който потвърждава, че странноприемницата „Тринайсетте греди“ е затворена, защото и ханджията, и ханджийката са мъртви.

Тази нощ си изплаквам очите от мъка.

Към средата на август броят на смъртните случаи в Алкмар намалява и аз започвам да се замислям за връщане в Делфт.

Майка ми би предпочела да ме задържи вкъщи до раждането, но за мен това е твърде дълго време. Коремът ми вече расте с невиждана скорост и ако изчакам още малко, пътуването обратно ще стане много трудно. А пътуването след раждане не е никак добра идея. Най-важното обаче е, че аз нямам търпение да се върна в Делфт. Еверт ми липсва много и вече се тревожа за него. И не само за него, а и за всички мои приятели там. Сведенията за положението в различните градове са толкова противоречиви, че нямам представа какво да очаквам.

В един облачен и ветровит ден аз потеглям. Раздялата е трудна, особено когато нямаме представа колко време ще мине, докато пак се съберем. Баща ми жертва цял работен ден, за да ме закара донякъде с каруцата си.

Докато се клатушкаме по посока на Занстрек, баща ми казва:

― Никак не ми е спокойно, че ще пътуваш обратно съвсем сама. На всичко отгоре в това положение. Как смяташ да стигнеш чак до Делфт?

― Смятам от Харлем да взема баржата, теглена от коне ―отговарям.

― Ако научат откъде идваш, никога няма да те качат. Всички, идващи от север, са обект на подозрение.

― Да, знам. Ако се наложи, ще ходя ― казвам, загледана и пейзажа около нас. ― Тате, не го ли намираш за странно, че в Харлем и други градове няма чума?

― Сигурно хората в заразените градове са били по-големи грешници. Понякога на Господ просто му идва до гуша.

― Но като че ли към едни хора проявява по-голямо търпение, отколкото към други.

Баща ми се извръща, поглежда ме и казва:

― Не знам защо става така, милинка. На такива въпроси никога не можеш да получиш свестен отговор, даже от Църквата. Просто всички трябва да се стараем да живеем в любов и доброта.

― Това достатъчно ли е?

― Според мен, да. Живи сме, здрави сме, чумата ни подмина… Все нещо добро ще да сме направили на този свят, нали така?

Минаваме покрай селцето Спайкербор и поемаме по пътя към Кнолендам. Оттам нататък аз ще продължа сама. Втренчена право напред, аз се колебая дали да си призная нещо.

― Тате, налага се да ти кажа нещо ― изричам накрая.

Той отпуска юздите върху гърба на коня, поклаща глава и отвръща:

― Не, дъще, не е необходимо да ми казваш каквото и да било!

Вземаме си довиждане на пътя по дигата покрай река Зан. Прегръдка, целувка и баща ми обръща каруцата. Помахва ми и поема по обратния път към дома. Докато го гледам как се отдалечава, чувам шумоленето на тръстиките около мен. Едва когато той изчезва зад една малка горичка по пътя, аз се обръщам и грабвам вързопа си.