Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Ако побързам, може би ще успея да стигна до Харлем преди падането на нощта.

Пътят е дълъг, но в никакъв случай неприятен. Дигата ме отвежда от Кнолендам до Асенделфт покрай нежно бълбукаща вода и десетки дървени мелници. Мога да разчитам на тях за прясна вода за пиене, понякога дори за чаша мляко. Има и странноприемници, където мога да се отбия и да похапна, а там имат и бинтове, с които да увия протритите си от ходене крака.

Един селянин вижда издутия ми корем и ми предлага да ме закара с каруцата си до Вестзан. Чумата е подминала този район и изглежда нещо далечно и непознато. Наслаждавам се на ширналите се около мен ливади, на кръжащите над главата ми мишелови и кокошки блатари и на спокойните селца, покрай които минаваме.

Във Вестзан се сбогувам с добрия човек и тръгвам да обикалям пристанището. Тук е претъркано с мелници и дъскорезници, както и с кораби от близо и далеч. Не минава много време и аз успявам да си намеря евтино място на една от баржите, която се готви да потегли ― кафявите ѝ платна вече плющят на вятъра. Капитанът ми казва, че трябва да забравя за Харлем ― там не пускат никого. В Лайден пък още бушува чумата, така че и там не може да се отбие.

― Обикновено оставям товара и пътниците си в Шпарнвауде. Оттам нататък харлемци си вземат сами онова, от което се нуждаят. След това се връщам в Зандам, защото там е доста по-безопасно ― завършва той.

― Познавате ли някого, който би могъл да ме откара още по-нататък? ― питам.

― Да ― кимва той. ― Не мисля, че ще има проблем. Накъде сте се запътили? Делфт? О, това е доста далече от Шпарнвауде.

― В Делфт как е положението? Чумата още ли върлува?

― Не и според последното, което чух за тези места.

― Зле ли е било?

― Не толкова зле като в Лайден или Амстердам, но погребалните камбани и там звънели честичко. Така разбирам.

Обзета от страховити мисли, аз се отпускам сред чувалите на борда и не отронвам и думица по време на целия път.

Прекарвам нощта в Шпарнвауде. Баржите, теглени от коне, вече не вървят, но капитанът, който ме докара дотук, ми урежда прехвърляне на друга лодка още на следващия ден. Сега, когато обичайните връзки между градовете са прекъснати заради чумата, по каналите и водните пътища има огромен трафик от други баржи, малки лодки и салове. Всичко, което може да плава, е включено в употреба.

Извън градските стени търговията продължава, в това число около Лайден ― градът, за който се разказват най-страховитите истории. Нашият капитан го подминава колкото е възможно по-бързо, оставя ме в Лайдердорп и продължава в друга посока. Аз прекарвам нощта в поредния хан и рано на следващия ден отново съм на път.

За съжаление, не успявам да намеря никого, който да ме качи на борда на лодката си. Никой не се осмелява да рискува със странница по тези места. Никой не се осмелява да ме качи и в каруцата си.

― Казваш, че не си от Лайден, ама аз как да съм сигурен? ― подхвърля селянин с каруца, пълна с цвекло. ― Надали по тези места ще се намери човек, който да ти повярва, госпожице.

И така на мен не ми остава нищо друго, освен да извървя пеша последната отсечка от пътя. Не мога да ходя особено бързо, но дори с моята крачка бих могла да се прибера у дома още днес.

Тръгвам по пътеката покрай река Флит, която отвежда право в Делфт. Въпреки бинтовете, с които съм увила краката си, те са целите в пришки. Когато стане толкова зле, че не мога да направя и крачка повече, сядам да си почина. Но никога за дълго. Толкова близо до дома всеки миг забавяне ми изглежда като цяла вечност. Дълго време бях успявала да държа на разстояние мъчителната несигурност за съдбата на Еверт, но сега тя ме връхлита изведнъж. Трябва да знам как е съпругът ми, дали не е болен, дали е още жив.

Продължавам да вървя, като автоматично поставям единия си крак пред другия, без да обръщам внимание на изтощението. Никой не ми предлага да ме качи, а и аз не питам. Почти всяка къща, покрай която минавам, разказва една и съща история ― със сноп слама или буквата „Ч“ на вратата си. В селцата, през които минавам, се носи непоносима смрад, която се прилепва в носа ми за дълго след това. Бих предпочела да заобикалям населените места, но така ще удължа твърде много пътя си. Затова минавам право през тях. Вървя по безмълвни улици, от които е бил изсмукан всичкият живот. Голяма част от магазините и къщите са със спуснати и заключени кепенци, пазарните площади са празни. И въпреки непоносимата болка в краката си аз установявам, че неволно забързвам крачка. Всеки път, когато изляза от подобно призрачно село, изпитвам огромно облекчение.