Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Можем да тръгнем заедно — казвам. — Аз също пътувам към Делфт.

Поглеждам го в очакване, като предполагам, че пак ще поклати глава. За моя изненада обаче той кимва и се връща обратно в къщата. Когато влизам след него, за да го видя какво прави, го заварвам да си събира багажа.

Без да съм сигурна дали е позволено, вземаме коня и каруцата. Претърсвам къщата за по-ценни неща и ги пъхам в един чувал. Лукас може би не ги намира за особено важни, но някой ден това може да се промени. Вземам по нещо от всеки от членовете на семейството, му — куклата на Вилхелмина, декоративните щипки, с които майка му е прикрепвала към косата си дантелената си шапчица, лулата на баща му, четка за коса, принадлежала на по-голяма сестра, катапултите на по-малките му братя. Така и не узнах имената им ― Лукас отказва да говори за тях.

Докато той впряга коня, аз доя кравите, които вече са набъбнали до пръсване. Работата ми е до болка позната, затова я свършвам за нула време. Вземаме млякото с нас в малки буркани с капаци. Натоварваме в каруцата всичката останала храна като сирене и сухи наденици, а аз добавям към тях всички узрели плодове от дърветата наоколо. Обирам даже сливите, въпреки лошата им репутация. След всичко, през което преминах, не мога да си представя, че ще се заразя с чума, като изям няколко сливи. Накрая развързвам кучето, което моментално побягва надалече.

След това се качвам на капрата на каруцата, а Лукас сяда до мен. Докато напускаме двора, аз хвърлям един последен поглед през рамо към редицата гробове.

Лукас гледа втренчено право напред.

Пристигаме в Делфт малко след пладне. Минаваме под внушителната арка на Хагската порта и влизаме в града. През цялото пътуване дотук бях в такова силно състояние на страх и тревожност, че юздите са залепнали за влажните ми длани. Непрекъснато оглеждам улиците за знаци, които да ми подскажат тежестта на епидемията тук. Оставам доволна. По Старата улица виждам много по-малко букви „Ч“ по вратите, отколкото бях очаквала.

Като следвам указанията на Лукас, подкарвам коня към Моленстрат, където живеят роднините му. Те имат пекарна и чичо Ян току-що е излязъл, за да надуе рога, с което да съобщи на съгражданите си, че новата партида хляб е готова. Или поне допускам, че това е чичо Ян, защото Лукас му помахва.

Мъжът сваля рога от устата си и се приближава бавно към нас. Спира на известно разстояние и изрича:

―Лукас?

Аз скачам от капрата и се представям. Набързо му разказвам как съм се запознала с племенника му и че всички останали от семейството са мъртви.

― Мъртви ли? Всичките? ― възкликва Ян, по лицето му се изписва безсилие и той отстъпва крачка назад. ― И сте довели момчето тук? Да не би да искате и ние да са заразим с чума?

― Лукас не е болен. Ако беше, досега щеше да си проличи. Вие сте му чичо, ще можете ли да го приберете при вас?

Ян не отговаря веднага. До него се появява слаба жена с изпито лице и ни оглежда от горе до долу.

― Кои са тези, Ян? ― пита накрая. ― О, боже, ама това не е ли Лукас?

За момент се втрещява, но постепенно осъзнава защо племенникът е тук, пред тяхната врата.

― Корнелис и Мария са мъртви ― прошепва.

― Това родителите на Лукас ли са? ― питам.

― Да. Мария беше моя сестра. А другите деца? Всичките ли…

Кимвам.

В очите на Барбара бликват сълзи, но не пристъпва напред, за да поздрави племенника си с добре дошъл. Лукас си седи все така на капрата и зяпа безизразно леля си и чичо си.

― Той не е заразен с чума ― изричам аз.

― И на мен така ми се струва — отвръща Барбара и след кратко колебание се приближава до каруцата и казва: ― Хайде, младежо, слизай! И влизай у дома! Това твоите неща ли са?

― Всичко тук е негово с изключение на това — казвам аз и грабвам вързопа си. ― Ако имате други въпроси, аз живея край канала Хиър. Грънчарница „Лотос“.

― Знаем я ― обажда се Ян.

― А да знаете дали… ― спирам по средата на въпроса си аз, уплашена да чуя отговора.

И двамата поклащат глави, а Ян добавя:

― Ние никога не стъпваме в онзи край на града.

― Разбирам. Е, ще трябва да проверя сама. Всичко хубаво, Лукас!

― Довиждане ― казва той.

Аз кимвам, обръщам се и тръгвам напред.

Хуквам през града към моята къща. На пазарния площад се спирам за миг, за да погледна към странноприемница „Мехелен“ и за моя радост не виждам на вратата ѝ буквата „Ч“. Продължавам през зърнения пазар и излизам на улицата край канала Хиър. Докато вървя, броя вратите със снопове слама и букви „Ч” на вратите и усещам как оптимизмът ми нараства. Когато в далечината изниква грънчарница „Лотос“, аз побягвам нетърпеливо напред.