Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Е, ти ще затънеш ― свива рамене Якоб. ― Проблемът не е в това, че са млади, а че са твърде бавни и мързеливи. Но засега наистина имаме нужда от хора. Ако се наложи, по-нататък винаги можем да се отървем от тях.

Забелязвам, че той доста често използва думата „ние“, но не казвам нищо по този въпрос. Вероятно просто израз на времето, което инвестира в разработването на работилницата. Стига да е ясно кой командва, не ме интересува особено.

Една седмица след завръщането ми заварвам на прага си Франс.

― Чух, че си се върнала ― казва. ― И че Еверт е мъртъв.

― Да.

― Моите съболезнования.

Кимвам.

― Вярно ли е, че грънчарницата пак започва работа?

― Да, след няколко дена.

― Ти ли ще ръководиш компанията?

― Да. И искам много да се върнеш при мен, Франс! Наистина имам нужда от теб!

Франс ме оглежда мълчаливо известно време и накрая пита:

― Как смяташ да процедираш?

― Като вдовица аз имам правото да продължа бизнеса на съпруга си. Имам нужда обаче от майстор грънчар и от някого, който може да се занимава с деловата страна на нещата от мое име.

― И намери ли си вече такъв човек?

― Засега, не. Якоб ми помага, но той не разбира нищо от тези неща.

Франс се смръщва, плъзва поглед по фронтона на магазина и казва:

― Аз обаче разбирам. Еверт винаги ме включваше в сделките си.

― Отлично тогава! Значи ти ще можеш да поемеш административната част — договори, доставки, този род неща, а аз ще ръководя студиото! А за пещите ще наемем някой отделен човек.

― Искам повишение.

― Имаш го! ― кимвам и отварям широко вратата.

Здравата работа е отлично лекарство против скръбта. Не запълва празнотата в душата ти, но ти гарантира липса на време да се замисляш за нея. Еверт ми липсва. Липсва ми силното му, топло тяло, дълбокият му глас и нежността, с която ме гледаше.

Дали някой някога отново ще ме погледне така? Добре де, Якоб, но това е различно. Неговите очи като че ли прогарят дрехите ми, независимо с колко пласта съм се облякла.

Когато се налага да говорим по работа, аз правя всичко възможно никога да не оставам насаме с него. А неща за обсъждане — колкото искаш. Квентин ми помага да си намеря майстор грънчар ― Кристиан Сейхерс, който живее със семейството си в Делфт съвсем отскоро. След като пристига и той, всичко си идва на мястото. Грънчарница „Лотос“ отново оживява. Каруците със суров материал пак нахлуват в двора ни и разтоварват стоката си в тухлените корита, където глината се освобождава от въздушните си мехурчета. В работилниците зад всяко колело има по един грънчар, ваните са пълни с калаена глазура, пещите се загряват до необходимата температура. Грънчарницата ни пак започва да бълва съдове в бяло и синьо и бизнесът процъфтява. Това, че компанията се ръководи от мен, една жена, като че ли не притеснява никого, стига да получават висококачествена стока. Което и получават. Изделията ни имат идеално гладка повърхност, а рисунките в кобалтово синьо са прецизни и елегантни.

Получаваме толкова много поръчки, че масите за съхнене са препълнени с чинии, купи и плата, чакащи да изсъхнат достатъчно, за да влязат в пещта. Налага се да освободя място и на тавана, за да можем и там да изсушаваме продукцията си.

Един ден подреждам чинии и купи на тавана, когато чувам, че някой се качва по стълбата. Поглеждам през рамо и виждам как в отвора на вратичката в пода изниква главата на Якоб. Моментално се изправям.

— Дойдох да видя дали имаш нужда от помощ — казва той и влиза.

— Засега, не. Ще имам нужда по-късно следобед. Грънчарите все още работят и сега подготвям ново пространство за изделията.

— Но това е прекрасна стая! ― казва той, като се оглежда. ― Приятна и обширна.

Кимвам и му обръщам гръб, надявайки се той да си тръгне. И наистина чувам стъпки — но те се приближават към мен. Когато се обръщам, той е точно пред мен. Дръпвам се, но той веднага прави нова крачка към мен. Не казва нищо, само ме гледа и аз вече усещам какво предстои.

― Якоб, недей!

Но той ме дръпва към себе си и притиска устни в моите. Дръпвам се бързо от него и го поглеждам бясно.

― Какво си въобразяваш, за бога?

― Хайде де, Катрин! Не можеш да твърдиш, че между нас не става нещо, нали така?

― При мен не става нищо. О, може би само се ядосвам, че дойде тук да ме притесняваш. Слизай долу и ме остави на мира!

Той ме поглежда стреснато, а после тихичко се засмива и отбелязва:

― Брей, голям инат си, да знаеш! Мъжът трябва да се потруди доста, за да те спечели, а? Това ли ти харесва? Е, на мен също ми харесва, но тъй като ние с теб играем тази игра от доста време, просто исках да изясня нещата.