Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Лукас гледа подозрително жълтата течност в чашата си и пита:

― Какво е това?

― Изпий го и няма да се разболееш! — отвръщам.

Докато Лукас прави отвратена физиономия и се опитва да си изпие лекарството, аз се насочвам към Вилхелмина. Не ми се иска да я пипам, ала няма друг начин. Тя трябва да седне, за да може да пие. Подпъхвам допълнителна възглавница под главата ѝ, за да се поизправи, и поднасям бавно лауданума към напуканите ѝ устни. Тя започва да лочи жадно, като че ли отдавна изгубила способността да усети колко горчив е всъщност.

― Мама ― прошепва и сграбчва ръката ми.

Вцепенявам се, но сърце не ми дава да изтръгна ръка от нейната.

― Хайде, тихо, мила! — изричам нежно, когато детето се разплаква. ― Вече съм тук!

Отмятам влажната коса от лицето ѝ и усещам как сърцето ми прелива от жалост. За да я успокоя, започвам да ѝ пея стара приспивна песничка, изчаквайки лауданума да си свърши работата. Изпънатото ѝ от страх личице постепенно се отпуска и не след дълго тя вече спи. Едва тогава внимателно изтеглям ръката си.

― Мъртва ли е? ― пита Лукас, който, както си давам сметка, през цялото време е стоял точно зад мен.

― Не, просто спи.

― Мама също заспа, ама не се събуди.

Отдалечавам се от леглото и питам:

― Къде е сега майка ти?

Лукас ме подканва с ръка, повежда ме към кухнята, а оттам ― на двора. И тогава забелязвам нещо, което на идване не бях забелязала. В двора, точно до постройките за животните, се виждат шест съвсем пресни гроба.

През тази нощ оставам да спя при Вилхелмина на пода на стаята, като отварям широко прозорците, за да намаля вонята. Не смея да използвам сламениците и завивките на починалите ѝ родители, затова се отпускам само на моя вързоп.

Вече не се страхувам от чумата. Или може би просто съм прекалено изтощена, за да продължавам да се съпротивлявам срещу неизбежното. Ако Господ е преценил, че ми е дошло времето, така да бъде. Нямам никакво желание да бягам, а и за нищо на света не бих оставила само едно умиращо дете. Ако човек наистина получава онова, което е заслужил, надявам се Господ да вземе предвид това.

Прекарвам неспокойна нощ, през която често се надигам и отивам до леглото на Вилхелмина, за да ѝ дам нещо за пиене или да я успокоя. На зазоряване от носа и устата ѝ потича кръв. Оставам при нея до сетния ѝ миг, хванала ръчичката ѝ в своята.

На сутринта Лукас се появява отново. Нямам представа къде е прекарал нощта, но където и да е било, не е било във фермата. Може би предпочита да спи на открито, което е съвсем разбираемо. В едната си ръка носи два убити диви заека. Вчера забелязах из къщата кожи от дребни животни и сега ми става ясно кой е бракониерът в семейството. Не бих се изненадала Лукас да е прекарвал повечето от времето си в обикаляне из близките поля и гори даже докато близките му са лежали болни. Може би тъкмо затова той е все още жив.

Давам му неговата доза лауданум, вземам моята, а после започвам деликатно да го подготвям за новината, че сестра му е починала. Реакция почти липсва. С няколко широки крачки той се озовава до леглото ѝ и се вглежда в изпосталялото телце. После се завърта на пета и излиза бързо от стаята.

Заварвам го в двора да копае седмия гроб.

― Не би ли предпочел да осигуриш на сестра си християнско погребение? — питам. — Можем да извикаме да я вземат.

Лукас поклаща глава и продължава да копае. Докато го наблюдавам, си казвам, че може би предпочита да запази семейството си заедно, вместо да ги види захвърлени в масови гробове. Някой ден в бъдеще биха могли да бъдат препогребани отново, този път със свещеник.

След като дупката става достатъчно дълбока, ние се връщаме заедно в къщата, увиваме Вилхелмина в чаршаф, отнасяме я до гроба и я поставяме внимателно вътре. Лукас го запълва, а аз отивам да набера малко от буйно нацъфтелите, болезнено красиви храсти с жълти рози, които растат до къщата. После поставям по две от тях върху всеки от гробовете. След това двамата се изправяме и вперваме мълчаливо погледи в тях.

― Има ли при кого да отидеш? ― питам накрая. ― Имаш ли близки в околността?

― Чичо Ян и леля Барбара в Делфт.

― Значи трябва да отидеш при тях.

― Не, искам да остана тук! ― тръсва глава той.

Това, разбира се, е немислимо. Момчето е твърде младо, за да живее съвсем само във ферма. А и тя най-вероятно е под наем, тъй като не виждам никакви ценни неща, предполагащи наличието на особени финансови възможности. Може би животните са техни, но и в това се съмнявам. Собственикът на земята скоро ще я даде под наем на някой друг и тогава ще трябва да търсят къде да изпратят Лукас. Ясно е обаче, че той не е съвсем наред и не може да бъде третиран като нормален петнайсетгодишен юноша. Този факт в съчетание със заешката устна не му оставя много голям избор. Лесно мога да си го представя как води живот на скитник, как бива експлоатиран безмилостно от някой работодател или как го излагат за посмешище по панаирите. Хората могат да бъдат много жестоки, когато става въпрос за човек, различен от тях.