Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Какво по-точно каза? ― пита дрезгаво.

― Когато напуснах нашия град, имаше два-три случая на починали от чума. Както и в региона около нас. Така че аз няма как да съм заразена ― побързвам да добавя. ― Но сега сигурно разбирате защо не мога да се върна.

Берта и Емил се споглеждат.

― За кой град изобщо говориш? ― почти изпищява накрая Берта. ― Близо ли е до Алкмар?

― Не. Пътувах цели три дена, докато стигна дотук. Няма нужда да се страхувате.

Но те, естествено, се страхуват.

― Бреда е доста по-далече от три дена път оттук, а казаха, че чумата била ударила Бреда. Значи твоят град трябва да е по-близо! ― продължава да нарежда Берта с очи, ококорени от паника.

― Хората говорят всякакви неща. Пък и кой може да гарантира, че чумата ще тръгне точно на север? Може да тръгне било на изток, било на запад, а може и просто да затихне.

Но очевидно вече няма никакво значение какво точно казвам ― изведнъж и двамата ме гледат различно. Берта отстъпва няколко крачки назад и започва бясно да трие ръце в престилката си.

― Не можеш да останеш тук! ― изрича с извинителен тон. ― Нямаме място!

— О! ― успявам само да възкликна.

― Вярно е. Съжалявам.

— Е, няма значение. В Алкмар има предостатъчно странноприемници — отвръщам. — Все ще си намеря някъде място.

Изправям се и двете се споглеждаме леко сконфузено. После Емил ми сочи многозначително вратата и казва:

― В „Главата на Морин“ със сигурност ще намериш свободна стая.

Кимвам и хвърлям един последен поглед към Берта, която стои в средата на стаята с кръстосани пред гърди ръце и не помръдва. Когато тя продължава да мълчи, аз напускам хана им.

Много ми се иска да можех да избягам от Алкмар, но знам, че е по-добре да остана. А що се отнася до моето село, докато не разбера какви са настроенията там, не възнамерявам да се появявам. Абсолютно невъзможно е да стигна до Де Райп тайно. Всички, които пътуват по този маршрут, се познават, а дори и да потегля пеша, пак рано или късно ще бъда забелязана. Затова, ако искам да видя семейството си, най-добре е да ги изчакам да пристигнат на сиреновия пазар.

Намирам си бедна квартира на площад „Хаутил“ при Щин ―стара жена, която дава под наем всичките стаи в къщата си, а тя самата живее в бараката в задния двор. Къщата ѝ е точно до мястото, където се организира сиреновия пазар. Това ме устройва идеално, защото по този начин ще имам възможността да не се вясвам много-много по улиците. Порцията чист въздух си я вземам в задния двор, а на улицата се показвам само набързо, за да си купя нещо за ядене.

Което е жалко, защото много ми се искаше да се видя със старите си познати и да се поразходя из града. Но вместо това помагам на Щин в зеленчуковата ѝ градинка. Като всеки нормален човек, и на нея ѝ е любопитно защо се крия по този начин. За да приспя подозренията ѝ, аз вече съм подготвила историята си. За нея съм неомъжена, бременна и бягам от гневните си роднини. Чакам бащата на детето си, който в момента пътува по море и още не знае за случилото се.

Щин моментално се връзва на версията ми ― очевидно е чувала и далеч по-странни истории. Присвоява си ролята на мой защитник и започва да ходи вместо мен на пазар и да ми готви, така че вече не ми се налага да си показвам даже носа навън. Топлотата и благородството ѝ ме изпълват с невероятно чувство за вина, че ми се налага да я лъжа по толкова грозен начин, но решавам да потисна това чувство. В крайна сметка не ѝ причинявам никаква вреда.

След два дена тя се появява от пазара с новини за наближаващата чума, която вилнеела вече от доста време в Хага, Ротердам и Делфт, а сега била стигнала до Лайден и Амстердам.

— Лошото наближава! — завършва с мрачна тържественост старицата. ― Не след дълго ще почука и на нашата врата!

— Как е положението в Делфт? Толкова ли е зле? ― питам, но тя няма как да знае. Чула е само слухове за Лайден и Амстердам, където имало по стотина жертви на ден.

— Засега в Харлем няма нищо ― завършва Щин, — така че този път чумата може да реши да ни пощади.

Всички следят с нарастваща тревога положението в Харлем. Тълпи от народ се стичат всяка сутрин към Портата на дърветата, за да чуят какво имат да съобщят мъжете от корабчетата и лодките.

Научаваме, че в Лайден започнали да оставят труповете директно на улиците, за да бъдат събирани с каруци, а в Амстердам забранили със заповед камбаните на църквите да бият за умряло, за да не причиняват масова паника. Когато чуя за Амстердам, мислите ми редовно се отпращат към Адриан и Бригита.