Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

Еверт ми праща въздушна целувка и остава неподвижно на кея, загледан в нас чак докато минаваме под моста Чапъл.

В тези ранни часове на утрото е все още доста студено. За щастие, аз бях предвидила това и съм се пооблякла добре. Докато корабчето ни пори водите нагоре по река Схи, аз изведнъж усещам как ме наляга невероятна умора. Последните няколко месеца бяха доста натоварени с работа, а аз вече съм в петия месец на бременността си, имам чести болки в гърба и не спя никак добре. Да не говорим за последните няколко седмици, през които едва успявах да мигна от притеснения от всякакъв характер. И тъй като сега нямам какво друго да правя, решавам да се възползвам от възможността ― опъвам се на пейката, мятам си едно одеяло отгоре и се унасям в сън.

Проспала съм голяма част от сутринта ― дотолкова, че когато отварям очи, се оказваме доста далече от Делфт. Изправям се бавно и раздвижвам схванатия си гръб. Слънцето пече ярко в кабината, аз съм обляна в пот. Събличам си най-горните дрехи и излизам на палубата, за да подишам чист въздух. Свежият бриз моментално грабва лицето ми. Заглеждам се в спокойния пейзаж на полдерите, които ни заобикалят. Ливадите са пълни с летни цветя, покрай брега на реката шумолят тръстики, повърхността на водата проблясва като кристалчета под слънчевите лъчи.

Поемам си дълбоко дъх и отивам при Ваут, който стои зад щурвала. Двамата силни млади мъже, които той ползва като помощници и охранители на багажа, ми кимват.

― Къде се намираме? ― питам.

Ваут ме поглежда с усмивка и отговаря:

― Отдавна преполовихме пътя. Поспа си доста добре.

После започваме да си говорим за времето и предстоящото ни пристигане в Лайден. Никой от нас не отронва и думица за онова, което сме оставили зад гърба си.

Продължаваме да пътуваме, без да спираме никъде, и в ранните часове на вечерта пристигаме в Лайден. Влизането в града се оказва много трудно, пазачите оглеждат внимателно товарителницата на Ваут. Никой обаче не знае, че чумата е стигнала и до Делфт, така че в крайна сметка ни пускат да слезем на брега. След кратко нощно преспиване в някаква странноприемница ― когато потегляме, още не се е развиделило ― ние пак сме на път. И аз отново си поспивам на пейката в кабината. Наясно съм, че ни предстои дълъг ден ― разстоянието, което трябва да изминем днес, е по-голямо от вчерашното. Докато стигнем до Харлем, пада мрак и аз съм на ръба на силите си. За щастие, Алкмар е вече наблизо, което означава, че на следващата сутрин ще тръгнем малко по-късничко.

Когато в късния следобед на третия ден на хоризонта пред нас се показват познатите градски стени, сърцето ми претупва. Излизам от кабината и заставам до перилата на корабчето, увила плътно около раменете си дебелия си шал. Ето го и Алкмар. Преди една година тръгнах оттук, несигурна за бъдещето, за онова, което ми предстои. А ето че сега си имам работа, която обичам, омъжена съм за добър човек и очаквам дете. Кой би си помислил, нали?

С широка усмивка на уста аз обгръщам с поглед познатите очертания на града, мелниците по бреговете на река Зехлис, импозантните кули над градските порти и катедралата и в гърдите ми се надига невероятно вълнение. Връщам се у дома!

В Алкмар животът си тече както обикновено. Баржи влизат и излизат от пристанището, товари се качват и разтоварват, хората се тълпят да търгуват на сиреновия пазар. Тук-там се долавят откъслечни разговори за чумата, но тя все още не се е превърнала в основна тема за града. Скоро си давам сметка, че според тукашните хора болестта се е ограничила само в южните части на страната. Предпочитам да не ги осведомявам за истината, защото не желая да привличам излишно внимание върху себе си.

При Портата на дърветата си вземам довиждане с капитан Ваут и момчетата, а после започвам да обхождам една по една кръчмите по Кея на пивоварите. Сиреновият пазар току-що е затворил. Обикновено след края му баща ми и братята ми се отбиват някъде на по бира или да сключат някоя сделка. Не се застояват, разбира се, защото нямат търпение да се приберат на село. Както изглежда обаче, днес са си тръгнали доста по-рано от обичайното, защото не ги откривам никъде.

Решавам да погледна и в пивниците около сиреновия пазар, но след като и там не ги намирам, се запътвам директно към „Тринайсетте греди“. Измина повече от година, откакто се разделих с приятелите си Емил и Берта. Нямам търпение да ги видя, затова ускорявам крачка и последните няколко метра почти ги пробягвам. Останала почти без дъх, отварям вратата и влизам.