Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

С напредването на есента аз работя по-упорито от всякога. С все по-нарастващия си корем не мога да правя почти нищо, освен да седя, затова гледам да оползотворя максимално това време. Двамата с Франс скицираме различни дизайни и когато оставаме доволни от постигнатото, правим шаблони от тях и се прехвърляме към рисуването на самите съдове. Започваме с вятърни мелници и кънкьори, които моментално се продават много добре. След това вадим на пазара нашите градски панорами на Делфт и Амстердам. Търсенето им надскача и най-смелите ми очаквания. Нашият холандски порцелан става толкова популярен, че разширяваме новата си линия, като включваме в нея изгледи от други градове, равнинни пейзажи и кораби.

Квентин и Анхелика не закъсняват да последват примера ни. С тях не се конкурираме, не си пречим. Търсенето на нашата продукция е толкова голямо, че дори и две, компаниите ни едва успяват да му отговорят. Прехвърляме си поръчки едни на други и си препращаме работници, когато се налага.

Вдъхновени от нашия успех, в Делфт започват да изникват грънчарница след грънчарница. Обикновено се установяват на местата, освободени от пивоварните. Преди петдесет години бирената индустрия на Делфт все още процъфтявала заради корабите, отправящи се на далечни презокеански пътешествия, но когато голяма част от градовете започнали да приготвят собствена бира за снабдяването на корабите си, повечето от компаниите в Делфт били принудени да затворят. И сега празните помещения, и без това оборудвани с работилници и пещи, се оказват изумително добре пригодени за целите на грънчарниците.

В началото на месец декември в града ни има вече петнайсет такива грънчарници, по-голямата част от които ― край канала Хиър. Разположени са плътно една до друга в стройна редица ― работилниците отзад, магазините отпред. Над покривите им се носят гъсти облаци дим и един всепроникващ мирис, който никога не изчезва. Град Делфт определено си е намерил ново занимание.

На петнайсети декември аз раждам малко момиченце, което кръщавам Ева. Раждането минава без усложнения. Потокът от посетители и подаръци за бебето продължава седмици наред. Поздравяват ме даже клиенти. Без Еверт обаче ми е много трудно и тъжно въпреки неоценимата помощ, която редовно получавам от страна на Анхелика и Квентин.

Всеки път, когато погледна към Ева, към фините ѝ, тъмни къдрици и божествените ръчички и краченца, аз се изпълвам с невероятно чувство на щастие. Животът ми невинаги е бил лесен, но ето че най-накрая имам много, за което да бъда благодарна!

В един студен зимен ден се разхождам заедно с Анхелика през птичия пазар. Оставила съм Ева при Хили. Докато се мотаем край сергиите, долавям откъслечни фрази: „корабът се връща“, „Делфтшафен“. Когато си давам сметка какво чувам, се обръщам стреснато и се оглеждам.

― Какво става? ― пита Анхелика.

― Не чу ли това?

Тя клати глава.

Връщам се обратно при хората, скупчени около сергията за краве масло, и казвам:

― Извинете, но не можах да не дочуя част от разговора ви. Да не би да искате да кажете, че някой от корабите на Източноиндийската компания се е завърнал?

Хората млъкват и ме поглеждат стреснато. Накрая един от мъжете кимва бавно и отговаря:

― Да, върнал се е от Изтока с трюм, пълен с подправки. Товарът е подреден на огромни бали по целия кей. С екипажа обаче нещата не стоят толкова добре.

― Останали са по-малко от половината ― допълва жената, застанала до него. ― Май пътуването към онези земи не било никак лесно ― имало много бури, болести, а водата за пиене свършила… Наложило се да наемат нови моряци от Изтока, за да се върнат у дома.

― За кой кораб става въпрос? ― питам с неприкрита тревога в гласа си аз.

― „Делфт“ ― отговаря кратко мъжът.

От този момент нататък за мен няма миг покой. По-малко от половината екипаж е оцелял! Дали Матиас е още жив? Чувствата ми към него са заключени някъде много дълбоко в душата ми, като че ли никога не сме се разделяли напълно. Затова съм сигурна, че ако беше загинал, аз щях да го усетя. Поради това продължавам да чакам ― неспокойна, но обнадеждена.

Големите презокеански кораби не могат да стигнат до Делфт, затова хвърлят котва край Делфтшафен, където товарът се прехвърля на по-малки корабчета и се докарва в града. Въпреки че навън е доста мразовито, гледам да се навъртам по улиците и особено покрай градското пристанище колкото е възможно по-често, за да бъда в крак с новините. Скоро в Делфт се появяват първите членове на екипажа и аз ги питам за Матиас. За мое огромно облекчение научавам, че той е сред оцелелите. Но никой не може да ми каже къде е изчезнал, след като е слязъл на брега.