Симон ван дер Флюхт - Среднощно синьо

― Не. Но може да е при Йоханес. Попита ме за адреса на студиото му ― поглежда ме съчувствено и добавя: ― Новините, които си му казала, не са били от най-приятните. Как ги прие той?

― Лошо ― отвръщам и бързо напускам пивницата.

После се втурвам почти тичешком към Фолдерсхрахт. Бутвам вратата към студиото на Йоханес, изпълнена с надежда. В мига, в който влизам, той тъкмо дава някакви указания на един от чираците си.

― Катрин! Матиас току-що си тръгна! ― изрича той, преди да съм го питала, приближава се към мен и ме отвежда в една странична стаичка, далече от ушите на чирака.

― Как е той? ― питам.

― В шок. И тъжен. Много тъжен.

― Ядосан ли беше?

― На теб ли? Не, разбира те. Каза, че той е човекът, който бил заминал, така че било напълно логично ти да не седиш да го чакаш. Е, добре де, последното го казах аз, обаче той призна, че съм прав. Каза още, че не бил пригоден за улегнали връзки и нямал нищо, което да ти предложи.

― Накъде замина, знаеш ли?

― Към пристанището.

Вторачвам се в Йоханес и усещам как в гърдите ми се надига отчаяние.

― След година и половина най-сетне се прибира и пак потегля? Просто ей така? ― промълвявам.

― Съжалявам! ― прошепва Йоханес и поставя ръка на рамото ми. ― Много съжалявам, че той се появи и пак вдигна всичко във въздуха, особено сега, когато нещата при теб най-сетне започнаха да се нареждат. Пусни го, Катрин! Ти заслужаваш нещо по-добро!

Отвръщам му с крива усмивка и излизам от студиото му. Тръгвам по посока на пристанището, бягайки с всички сили. Не изпускам от очи и пътя, ала никъде не зървам Матиас. Не се мярка и на пристанището. Очите ми се стрелкат между множеството корабчета ― и закотвените, и току-що потеглящите. Закъснях ли?

Обръщам се към първия моряк, когото срещам.

― Ван Нюланд, казвате? — пита той. — Да, той наистина търсеше превоз до Амстердам. В онази посока има достатъчно лодки, така че той сигурно вече е на път на някоя от тях.

Оставам неподвижна на пристанището, втренчена за дълго във водата. Накрая се обръщам и затътрям крака към дома, изпълнена с празнота, която изпива всичката ми енергия и желание за живот.

Когато се прибирам у дома, той седи в кухнята. Хили му налива халба бира, а той наблюдава Ева, която лежи в люлката си. Един поглед от моя страна е достатъчен, за да накара икономката да излезе светкавично от стаята.

Напълно изтощена, аз се облягам на рамката на вратата и промърморвам:

― Мислех, че си заминал.

― Без да ти дам подаръците, които ти донесох? Никога!

И сочи към масата, отрупана със странни неща. Едва успявам да ги обгърна с поглед всичките.

― Обичаше ли го? ― пита по едно време Матиас.

― Да. И сега много ми липсва — отговарям. — Не че бях влюбена в Еверт. По-скоро той ми беше най-добрият приятел. Понякога това е напълно достатъчно за спокоен брак.

И продължавам да му разказвам за всичко, случило се през последните осемнайсет месеца. Единствената част, която не споменавам, е тази с Якоб ― тази част няма нищо общо с основното. Иначе разказвам всичко колкото е възможно по-подробно ― как двамата с Еверт постепенно се бяхме сближили, за сътрудничеството ни в работата, за счупения ми крак и как той ме беше подкрепял.

Когато накрая приключвам, Матиас казва.

― Разбирам.

― Наистина ли?

― Катрин, по време на това дълго пътуване разполагах с много време да размишлявам. И си дадох сметка, че е трябвало да бъда по-ясен.

― За какво?

― За чувствата ми към теб. Може би имах нужда от това пътешествие тъкмо затова ― за да проверя какво всъщност искам.

― И какво е то?

Чакам да чуя думите, за които никога не бях вярвала, че ще чуя отново. Едновременно с това се питам дали да му повярвам, когато ги чуя. Дали някога отново ще се осмеля да разчитам на този човек.

Но вместо да изрече тези думи, той посочва предметите на масата. Разказва ми за всеки откъде е ― корали, кехлибар, вкаменелост, медуза и скъпоценни камъни. От островите Зелени нос, от най-южния нос на Африка, от Мадагаскар, Мозамбик и Цейлон. Имена, които не значат нищо за мен, но пробуждат във въображението ми картини на мистериозни светове. Светове, в които той е мислел за мен и откъдето е донесъл тези дребни без ценни нещица. Специално за мен.

Слушам историите му и забелязвам, че докато разказва за пътешествието си, блясъкът в очите му най-сетне се връща.

― Звучи удивително! ― възкликвам накрая. ― Трябва да е било велико приключение!

― Опасно, но фантастично! ― отвръща той.